Майкъл Конъли: Кръв

— И пистолета. Аз намерих пистолета, който онзи кретен беше скрил под яхтата.

Маккейлъб се намръщи.

— Знаеш ли какво, Бъди? Ако някога се появи книга или пък започнат да те разпитват репортери или ченгета, предпочитам изобщо да не споменаваш за пистолета. Така много ще ми помогнеш.

Локридж хвърли поглед към него и после отново върна очи към пътя.

— Няма проблем. Няма да кажа и дума.

— Добре. Освен ако не ти позволя. А ако някой дойде при мен и ми каже, че иска да напише книга, непременно ще го пратя да разговаря с теб.

— Благодаря ти, човече.

Когато успяха да се преборят със задръстванията по пътя до Уитиър, вече минаваше девет. Маккейлъб каза на Локридж да спре до клон на „Банк ъв Америка“ и отиде да осребри чек за 1000 долара, като поиска да му го изплатят в десет и двайсетдоларови банкноти.

Няколко минути по-късно фордът спря на паркинга на шерифското управление. Маккейлъб отброи 250 долара и ги подаде на Бъди.

— За какво е това?

— За това, че ми даде да използвам колата ти и за днешното шофиране. Освен това няколко дни няма да ме има. Нали ще наглеждаш яхтата ми?

— Естествено, човече. Къде ще ходиш?

— Още не съм сигурен. И не зная кога ще се върна.

— Няма проблем. Двеста и петдесет кинта ще стигнат за много време.

— Спомняш ли си онази жена, която идваше при мен? Хубавата?

— Естествено.

— Надявам се, че ще дойде да ме търси на яхтата. Оглеждай се за нея.

— Добре. Какво да направя, ако се появи?

Маккейлъб се замисли.

— Просто й кажи, че още ме няма, но че съм се надявал да дойде.

Маккейлъб отвори вратата. Преди да излезе, той стисна ръката на Локридж.

— Добре, сега заминавам.

— Ясно, човече. Приятно прекарване.

— А, почакай, знаеш ли какво? Навярно ще пътувам дълго. Имаш ли нещо против да взема назаем една от онези твои хармоники?

— Избери си.

Бръкна в джоба на вратата и извади три хармоники. Маккейлъб си избра онази, на която бе свирил предишната нощ по крайбрежната магистрала.

— Тази е добра. Тъкмо за теб.

— Благодаря, Бъди.

— Доста време ти трябваше, за да стигнеш до тук — каза Уинстън, когато Маккейлъб се приближи до бюро то й. — Чудех се къде ли си се запилял.

— Един час обикалях из паркинга ви — отвърна той. — Не мога да повярвам. Взели сте ми колата и сега аз трябва да плащам такса за транспортирането и престоя. Сто и осемдесет долара. На този свят няма справедливост, Джай.

— Виж, направо си късметлия, че не са я загубили и че си я получил цяла. Сядай. Още не съм съвсем готова.

— Тогава защо ми опяваш, че съм закъснял?

Тя не отговори. Маккейлъб седна отстрани на бюрото й и видя, че Уинстън преглежда написан на машина доклад, очевидно за да провери за грешки. После тя се подписа под всяка от страниците.

— Добре — каза Уинстън. — Искам да разговаряме в една от стаите за разпит. Видеото вече е заредено. Съгласен ли си?

— Почакай малко. Какво се случи, след като снощи си тръгнах?

— А, да бе. Теб те нямаше.

— Намерихте ли отпечатъци по луминесцентните тръби?

На лицето й разцъфна усмивка и тя кимна.

— Всичко, двете длани, и двата палеца, четири пръста. Вкарахме ги в компютъра и получихме аналог. Нашето момче е местно. Казва се Даниъл Криминс, трийсет и две годишен. Спомняш ли си онзи психологически профил, който направи за спецгрупата, разследваща Кодовия убиец? Е, познал си. Абсолютно точно.

Маккейлъб кипеше от енергия, макар че се мъчеше външно да изглежда спокоен. Мозайката най-после се подреждаше. Опита се да си спомни името на заподозрения от случая, но не успя.

— Разказвай.

— Учил в лосанджелиската полицейска академия и се провалил. Това станало преди пет години. Доколкото успяхме да установим, оттогава е работил в областта на безопасността. Нямам предвид като частен детектив. Компютри. Давал е съвети по Интернет, имал е страница в мрежата, пускал е реклами. Общо взето продавал компютърна сигурност. Научихме, че понякога си осигурявал работа, като прониквал в компютрите на някоя компания и после пращал на директора електронна поща, в която обяснявал колко е лесно това и защо би трябвало да го наемат да защити системата им.

— ЦОТКО?

— Позна. В момента наша група работи там, но преди малко се свързаха с нас. Един от шефовете си спомня, че миналата година получил електронна поща От Криминс. Но го помислил за майтап. Изтрил съобщението и не получил друго. Но това показва, че Криминс е влизал в ЦОТКО.

Маккейлъб кимна.

— Някой прегледал ли е досието му в лосанджелиското управление?