Майкъл Конъли - Кръв

И той й разказа. Разказа й за човека, известен като Джеймс Ноуан. Разказа й за нишката, която го беше отвела до гаража. Разказа й какво е намерил там и какво го е очаквало в компютъра.

Тя се разплака — безмълвни сълзи, които се стичаха по страните й и капеха върху дънковата й риза. Искаше му се да протегне ръка, да я прегърне, да я притисне към себе си и да целува сълзите й. Но не можеше. Знаеше, че в този момент тя е в друг свят. Не можеше да проникне в него сам. Тя трябваше да го пусне вътре.

Когато свърши, известно време двамата помълчаха. Грасиела най-после вдигна длани и избърса сълзите от лицето си.

— Сигурно изглеждам ужасно.

— Не.

Тя сведе очи и дълго мълча.

— Какво ще правиш сега? — накрая попита тя.

— Не съм сигурен, но имам някои идеи. Ще го открия, Грасиела.

— Не можеш ли да се откажеш? Да оставиш да го намери полицията.

Маккейлъб поклати глава.

— Струва ми се, че не мога. Не сега. Ако не го открия и не се изправя пред него, никога няма да превъзмогна това. Не зная дали ме разбираш.

Тя кимна, все още с поглед към пода. Отново настана тишина. Накрая Грасиела вдигна очи към него.

— Сега си иди, Тери. Искам да остана сама.

Маккейлъб бавно се изправи.

— Довиждане, Грасиела.

— Довиждане, Тери.

Маккейлъб се насочи към вратата. По пътя той хвърли поглед към шкафа в дневната и видя снимката на Глория Торес. Тя се усмихваше към обектива в онзи щастлив ден преди толкова време. Тази усмивка винаги щеше да го преследва.

Маккейлъб прекара нощта в неспокойни сънища нещо го теглеше надолу в дълбока и тъмна вода. Стана на разсъмване. Взе душ и си направи здрава закуска — омлет с лук и зелен пипер, сос и много портокалов сок. Когато свърши, той продължаваше да се чувства гладен и не знаеше защо. Слезе до банята и изпълни медицинската си процедура. Всичко беше наред. В седем и пет Маккейлъб позвъни на служебния номер на Джай Уинстън. Тя бе там и гласът й показваше, че е работила цяла нощ.

— Две неща — каза той. — Кога искаш да дам официалните си показания и кога ще получа колата си?

— Можеш да си получиш джипа по всяко време. Само трябва да се обадя.

— Къде е той?

— Тук е. На специалния ни паркинг.

— Предполагам, че трябва да дойда и да си го взема.

— Е, и без това трябва да дойдеш тук, за да ми дадеш показанията си. Защо не свършиш и двете неща едновременно?

— Добре, кога? Искам да приключа с това. Да се махна от тук, да си взема почивка.

— Къде ще ходиш?

— Не зная. Просто трябва да се махна, да се опитам да се освободя от цялата тази отрова. Може би във Вегас.

— Страхотно място за умствено възстановяване.

Маккейлъб не обърна внимание на сарказма й.

— Зная. Та кога можем да се срещнем?

— Можеш да дойдеш тази сутрин по всяко време.

— Тръгвам.

Бъди Локридж спеше на пейката в рубката. Маккейлъб го разтърси и той стреснато се събуди.

— Какво има… хей, Тери, ти си се върнал.

— Да, върнах се.

— Как е колата ми?

— Още върви. Виж сега, ставай, защото пак ми трябваш за шофьор.

Локридж бавно се надигна и седна. Беше използвал спалния си чувал за завивка. Зави се и разтърка очите.

— Колко е часът?

— Седем и половина.

— Мамка му, човече.

— Зная, но това ще е за последен път.

— Всичко наред ли е?

— Да, всичко е наред. Просто трябва да ме закараш до шерифското управление, за да си взема колата. По пътя ще се отбием през някоя банка.

Толкова рано още няма да е отворено.

— Когато стигнем до Уитиър ще е отворено.

— А кой ще върне джипа?

— Аз. Да вървим.

— Но ти ми каза, че не трябва да караш?

— Не се тревожи, Бъди.

Половин час по късно двамата бяха на път. Маккейлъб носеше сака си с чисти дрехи и всичко останало, което щеше да му трябва за пътуването. Носеше също термос с кафе и две чаши. Наля кафе и разказа на Бъди всичко, което се беше случило. През повечето време Локридж му задаваше въпроси.

— Предполагам, че утре ще трябва да си купя вестник — каза той.

— Навярно ще съобщят и по телевизията.

— Хей, дали ще пуснат книга? Вътре ще се споменава ли и за мен?

— Не зная. Историята навярно ще се появи по новините още днес. А да са се напише книга е необходима сензация.

— Плащат ли, за да използват името ти? Искам да кажа, в книга. Или във филм?

— Не зная. Сигурно би могъл да поискаш нещо. Ти си от важните участници в събитията. Нали откри онази изчезнала снимка от колата на Кордел.

— Точно така.

Локридж очевидно се гордееше с участието си и се радваше на вероятната перспектива да изкара малко пари.