Майкъл Конъли - Кръв

Маккейлъб поклати глава. Не можеше да се постави на тяхното място. Все още не беше в състояние да повярва, че са съсредоточили вниманието си върху него.

— Виж, не бяхме сто процента убедени — продължи Уинстън. — Смятахме, че имаме достатъчно основания да получим заповед за обиск — така и се оказа. Смятахме, че обискът или ще докаже, или ще обори теорията ни. Или щяхме да открием доказателства и да продължим нататък, или щяхме да свалим подозренията от теб. Но после разбрахме, че имаш черен „Чероки“ и под онова чекмедже намерихме три адски сериозни улики. Можеше да е по-лошо само ако открием и пистолета.

Маккейлъб си помисли за оръжието, което се намираше в чантата му. И отново разбра какъв късмет е извадил.

— Но както сама каза, било е прекалено лесно.

— За мен, да. Другите не го виждаха така. Както казах, ужасно се надуха. Вече виждаха заглавията във вестниците.

Маккейлъб поклати глава. Разговорът бе изсмукал силите му. Влезе в камбуза и седна до масата.

— Всичко това е инсценирано — каза Маккейлъб.

Уинстън се приближи до него.

— Вярвам ти — рече тя. — И онзи, който го е инсценирал, си е знаел работата. Замислял ли си се защо са избрали тъкмо теб?

Маккейлъб кимна и започна да рисува с пръст в разсипаната по масата захар.

— Когато погледна на нещата с очите на убиеца, разбирам защо.

Той изчисти с длан захарта.

— След като се е провалил с Кениън и е разбрал, че трябва да продължи нататък по списъка, убиецът е съзнавал, че рискът се удвоява. Знаел е, че еднаквата кръвна група може да доведе до свързването на случаите. Знаел е, че трябва да отклони вниманието. И е избрал мен. Щом е бил в списъка на ЦОТКО, убиецът е знаел, че аз чакам за сърце. Навярно ме е проучил също като другите. Знаел е за „Чероки“-то и е използвал същия джип. Взимал е сувенири от жертвите, за да може да ми ги подхвърли, ако се наложи. После, когато всичко е било готово, навярно тъкмо той е информирал Невънс.

Маккейлъб замълча. После бавно се изправи.

— Трябва да си оправя багажа.

— Къде ще идеш?

— Не съм сигурен?

— Утре ще трябва да поговоря с теб.

— Ще поддържам връзка.

Той се спусна по стълбите, като се държеше за релсата на тавана.

— Тери.

Маккейлъб спря и се обърна.

— Поемам голям риск. Слагам си главата в торбата.

— Зная, Джай. Благодаря ти.

И изчезна в мрака надолу.

По време на обиска бяха прибрали „Чероки“-то му. Маккейлъб взе форда на Локридж и пое на север по шосе 405. Когато стигна до детелината, Маккейлъб се отправи на запад към океана и после отново продължи на север покрай брега. Не бързаше и беше уморен от високите скорости на магистралите. Реши да пресече към Долината през каньона Топанга. Знаеше, че този път е достатъчно изолиран, за да може да разбере дали Уинстън го е проследила. Или някой друг.

Когато стигна до брега и пое покрай черната вода, която се разбиваше в пясъка, вече бе девет и половина. Над пътя се спускаше гъста нощна мъгла и скриваше острите скали, които се издигаха над палисадите. Тя носеше със себе си силен мирис и усещане за море. Напомняше на Маккейлъб за нощния риболов с баща му. Винаги се плашеше, когато баща му изключваше двигателя, за да се носят по вълните в мрака. Дъхът му секваше, когато накрая старецът отново завърташе ключа, за да запали. Като момче го измъчваха кошмари, в които се носеше сам на яхта в тъмното. Не сподели с баща си тези сънища. Никога не споделяше с друг страховете си.

Включи радиото и потърси някакъв блус, но накрая се отказа и го изключи. Спомни си за колекцията от хармоники на Бъди и бръкна в джоба на вратата. Включи лампичката на тавана и погледна надписа. После я избърса в ризата си и засвири. През повечето време се получаваше пълна какофония, която го караше да се смее на глас. Но понякога успяваше да изкара няколко ноти. Веднъж Бъди се беше опитал да го научи и стигна дотам, че можеше да свири началото на „Среднощен скитник“. Опита се да си го спомни, но не успя и се получи звук, който по-скоро приличаше на старческо хъркане.

Когато зави в каньона Топанга, Маккейлъб остави хармониката. Пътят лъкатушеше и трябваше да държи волана с две ръце. Отново се зае с анализ на положението си. Замисли се за Уинстън и доколко може да разчита на нея. Знаеше, че е способна и амбициозна. Но нямаше представа дали е в състояние да издържи на натиска, който сигурно щяха да й окажат. Имаше късмет, че е на негова страна, но не трябваше да седи и да чака да му поднесе случая на тепсия. Можеше да разчита единствено на себе си.