Майкъл Конъли - Кръв

— Можеш да работиш тук. Утре ще си остана вкъщи и ще ти помогна да прегледаш…

— Не. Не трябва. Не трябва да вършиш нищо необичайно. Искам сутринта просто да станеш, да заведеш Реймънд на училище и после да идеш на работа. Аз ще се оправя.

Той обхвана лицето й в длани. Бремето на вината беше олекнало от факта, че тя е с него. Усещаше бавното разтваряне на някакъв вътрешен проход, който отдавна бе затворен. Маккейлъб не беше сигурен докъде ще го доведе той, но знаеше, че иска да е там, че трябва да стигне до там.

— Тъкмо се готвех да си лягам — каза Грасиела.

Той кимна.

— Ще дойдеш ли с мен?

— Ами Реймънд? Не трябва ли…

— Реймънд спи. Не се тревожи за него. Нека за миг да помислим само за себе си.

На сутринта, щом Грасиела и Реймънд излязоха и къщата утихна, Маккейлъб отвори чантата си и подреди върху масичката в дневната всички събрани документи на шест купчини. Докато ги гледаше, той изпи чаша портокалов сок и изяде две парчета плодова пита с боровинки, навярно приготвени за Реймънд. После Маккейлъб се захвана на работа. Надяваше се, че заниманието му ще отвлече мислите му от нещата, които не зависеха от него, най-вече проверката на имената от списъка, която щеше да извърши Джай Уинстън.

В същото време адреналинът му се покачваше. Беше на път да намери разковничето. Онази част от мозайката, която преди не се вместваше никъде, но която сега щеше да обясни всичко. В бюрото беше оцелял най-вече, защото следваше инстинкта си. Сега бе същото. Знаеше, че колкото е по-голяма документацията по случая — колкото повече факти са събрани — толкова по-лесно е да се загуби главното.

Но колкото беше окуражен в осем и половина сутринта, толкова бе разочарован в късния следобед. След осем часа, прекъсвани само за сандвичи и безрезултатни опити да открие Уинстън по телефона, той беше прегледал всяка страница от събраните за десетте дни работа по случая документи. Но разковничето — ако наистина бе там — оставаше скрито. Отново започваше да го обзема чувството за параноя и самота. По едно време Маккейлъб осъзна, че си мисли къде ще е най-добре да избяга в планините на Канада или на мексиканските плажове.

В четири часа отново позвъни в шерифското управление и за пети път получи отговор, че Уинстън я няма. Сега обаче секретарката прибави, че до края на деня вероятно няма да се върне. Вече беше отказала да съобщи къде е Уинстън или да даде номера на пейджъра й. Затова трябвало да го свърже с капитана, но Маккейлъб отклони предложението.

Набра номера на яхтата си и изслуша две съобщения от последния час. Първото бе от Бъди Локридж, а второто беше грешка — някаква жена каза, че не е сигурна дали е набрала верния номер, но търсела някой си Лутър Хач. Оставяше му и телефон. Маккейлъб помнеше това име — заподозреният от разследването, станало причина да се запознае с Джай Уинстън. Щом направи връзката, той позна и гласа й. Тя му съобщаваше да й позвъни.

Докато набираше оставения от Уинстън номер, Маккейлъб позна централата — същата, която обслужваше офисите на бюрото в Уестууд, някогашното му работно място. Отговориха му незабавно.

— Тук е Уинстън.

— Обажда се Маккейлъб.

Мълчание.

— Здрасти — най-после каза тя. — Чудех се дали ще разбереш онова съобщение.

— Какво има? Можеш ли да говориш?

— Всъщност, не.

— Добре, тогава аз ще говоря. Знаят ли, че ми помагаш?

— Очевидно не.

— Но си там, защото бюрото е поело разследването, така ли?

— Аха.

— Успя ли вече да провериш онези имена?

— Цял ден се занимавам с това.

— Откри ли нещо? Спря ли се на някого?

— Не, там няма нищо.

Маккейлъб затвори очи и мислено изруга. Къде беше допуснал грешка? Възможно ли бе това да е задънена улица? Беше объркан и трескаво обмисляше възможностите. Чудеше се дали Уинстън е имала достатъчно време, за да направи внимателна проверка на списъка.

— Можем ли да поговорим някъде? Трябва да ти задам няколко въпроса?

— След малко ще се освободя. Дай ми номера си и ще ти се обадя.

Маккейлъб се замисли. Както Уинстън си беше сложила главата в торбата заради него. Можеше да й се довери. Даде й номера на Грасиела.

— Позвъни ми веднага, щом можеш.

— Добре.

— И още нещо. Предявиха ли обвинения срещу мен?

— Не още.

— Кога ще го направят?

— Тогава до утре. Чао.

Тя затвори и не можа да чуе ругатните. На следващата сутрин щяха да поискат предявяване на обвинение в убийство срещу него. Беше сигурен, че процедурата е само формалност. Предварителните състави на съдебните заседатели винаги решаваха в полза на обвинението. В неговия случай Маккейлъб знаеше, че трябва само да им пуснат записа от „Шърман маркет“ и после да им покажат обецата, открита по време на обиска на яхтата. Следобед щяха да организират пресконференции — точно за новините в шест часа.