Христо Пощаков - Единствената ми любовна история

Времето минаваше, ние се чувствахме все по-сродни по душа и несъмнено мечтаехме за физическа близост, но изтънчената деликатност на отношенията ни все още не го позволяваше. Натрупаният в мен емоционален заряд вече беше на път да ме взриви от чувства, когато една вечер тя посети жилището ми, а аз бях обзет от неудържим порив и я прегърнах още преди да влезе в него. Малко след това, тя се отпусна в обятията ми, примряла от чувства, после ми се отдаде напълно. Обладах я с цялата акумулирана енергия, която бях натрупал и на която бях способен. Бях обзет от неистовото желание да я притежавам, все повече и повече, а тя откликваше на всяко мое действие. Тази „нощ“ се оказа прекалено „бурна“, както се описва в любовните романи. Увлечени в сладка борба, ние в продължение на часове сменихме всички възможни пози; съвкупявахме се многократно и където ни попадне. На пода, в банята, изправени до някоя стена или на масичката в кухненския бокс. И двамата бяхме подивели от бесния екстаз, който ни бе обхванал.

Сутринта ни завари в леглото, отпуснати и блажено уморени, изтощени от направените усилия. Държахме се за ръце и се усмихвахме.

През следващите дни в мен се появи непознатото досега чувство на ревност. Мисълта, че Бела в този момент можеше да се намира в прегръдките на някое потно мъжко тяло, ме докарваше до полуда и ме вбесяваше. Наистина, поради естеството на професията си и аз извършвах същото, но нали знаете, мъжът си е мъж и казват, че по природа е полигамен. Просто го приемах като задължение по сключения договор, поради което се бях озовал на станция „Гама 353“ и нали именно заради него получавах заплатата си? Клиентите заплащаха услугите си направо на фирмата, която ме бе командировала, а от там, по хипербанковата връзка, получавах обратно моите отчисления.

Но необяснимо защо не можех да приема същия тип разсъждение спрямо Бела. Всъщност това, което извършвах на станцията, вече ми тежеше. След като пристигнах на нея и срещнах любимата си, редовните повиквания по интерфона вече нарушаваха душевното ми равновесие и стоновете на обслужваните от мен жени изобщо не ме впечатляваха. Но всъщност какво ли друго бих могъл да работя, след като ми липсваше нужната професионална квалификация?

Постепенно в мен назря идеята, че заедно с Бела трябва да избягаме от проклетата станция. Бе възможно да откраднем някоя от спасителните совалки за близки дистанции, притежаващи автоматична настройка за достигане на някоя от най-близките населени планети и ако успеехме да се окажем във вътрешността й, всичко щеше да се разреши само с докосването на сензора за старта й. Совалките се намираха в голям хангар, разположен под енергоцентралата на станцията, която бе разположена в продълговат метален цилиндър, съвпадащ с централната и ос. Трябваше само да открадна магнитната карта на някой (или най-вероятно някоя) от обслужващия персонал, което не представляваше кой знае каква трудност, особено за такива от моя занаят, които посещаваха множество чужди „апартаменти“. След това по някоя от „спиците“ на станцията щяхме да „доплуваме“ до заветния хангар и да се настаним в някоя от совалките. Накратко просто щяхме да предоставим сексуалното обслужване на други наши себеподобни, които сигурно незабавно щяха да ни заменят.

В кратките промеждутъци от време, в които можех да се срещам с моята любима и да потъвам в прегръдките й, аз й предложих моя план и тя се съгласи с него. На някоя чужда планета можехме да унищожим идентификационните си индекси, да измислим начин да се сдобием с нови и след като похарчим спестените си средства да се наемем на работа в някой бар или заведение за обществено хранене, за което не изискваше кой знае каква квалификация. През останалото време щяхме да се обичаме и да живеем един за друг.

— Да, скъпи — каза тогава Бела. — Кога ще го направим?

— Възможно най-скоро. Необходимо е да извърша известно допълнително проучване, все пак достъпът до хангара със совалките не се оказа толкова лесен, колкото предполагах.

— Побързай, Бел, напоследък едва издържам — целуна ме тя и излезе от малкото ми жилище. Забравих да спомена, че имената ни бяха подобни.

Но съдбата на моя вид бе решила нещо друго, злокобно и съвсем различно от предстоящата реализация на съкровените ми мечти. Бях близо до осъществяването на намерението си, когато станция „Гама 353“ бе атакувана от метеоритен рой. Никой не знаеше откъде се бе появил, но това се бе случвало и с други станции от подобен тип, които бяха успели да се справят с подобна критична ситуация. Ръководството на станцията обяви тревога от втора степен, което изключваше телепортацията на персонала или използването на аварийни совалки. За всеки беше ясно, че реенето на милиарди твърди тела из космоса е обичайно явление.