Христо Пощаков - Странни събития

Ι ςλδγεκρε, написа Алекс и едва след това разбра, че без да иска е докоснал сензора от клавиатурата, който сменя буквените шрифтовете на различните езици. Тъкмо щеше да поправи неволната си грешка, когато нещо се блъсна в прозореца на стаята му с тъп, но достатъчно силен звук. Той стана от бюрото с компютърната приставка и елементарното любопитство го подтикна да надникне навън. Успя да забележи с късогледите си очи врабче, което бе паднало по гръб върху перваза. Мъничето лежеше с разперени крилца, отворена човчица и без признаци на живот. „Горкото — съжали го мислено Алекс. — Сигурно е умряло от студ, януарските температури винаги са жестоки. Дали ще се съживи, ако го вкарам в стаята?“

Той отвори прозореца, за да го прибере и тогава разбра, че навън СТАВА нещо. Вятърът, който го блъсна беше съвсем горещ, сякаш пареше и го накара да се огледа наоколо. Побеснелият въздух имаше жълтеникав оттенък, а из него се носеха съвсем непривични неща. Пластмасови торби, дрехи, парчета от разкъсани тенекии и буци сняг, дори някаква обувка, която едва не го удари. Превозните средства по улицата бяха замрели в нямо отчаяние. После всичко потъна в мъглата на гъсти изпарения. Врабчето вече бе отнесено от съскащата, почти непрогледна струя. Някъде отдолу се дочу шум от падане на тежки предмети, след това буйно шуртене на вода в улуците. Едва тогава Алекс наистина се уплаши и наблегна със сила върху въртящото се крило на прозореца, което съвсем не искаше да се затваря, а стъклата му сякаш се подуваха. Накрая успя, изпъшка от направеното усилие и се облегна на стената. Първото, което му дойде наум беше да се скрие и като че ли най безопасно място изглеждаше банята. Той се затича към нея и уплашената му дълга физиономия лъсна в огледалото пред него. „Отдавна се каня да коригирам зрението си, защо ли не съм го направил досега? — премина през главата му съвсем неуместна за случая мисъл, после примигна над контактните си лещи и веднага се сети за отговора. — Защото все нямам достатъчно пари.“

Алекс продължаваше да се вглежда в собствената си физиономия, която изобщо не му харесваше. Дебели черни вежди, изпъкнали очи, които от лещите изглеждаха още по-ококорени, подобен на клюн нос и тънки устни. Но това действие сякаш го успокояваше. „Какво правя? — попита се той по някое време. — Светът се е побъркал, а аз се вглеждам в някакво огледало! Не е ли време да разбера има ли някаква промяна?“

Обратният път до „работния кабинет“, където с помощта на компютърната приставка изкарваше прехраната си, беше дълъг, бавен и мъчителен. Той все пак се добра до прозореца и страхливо погледна навън. Обстановката бе сменена. Сега тежки парцали от сняг падаха като матово-бяла завеса и закриваха всичко от погледа. Натрупаната върху перваза покривка беше дебела около двайсетина сантиметра и видимо нарастваше. „Какво става, по дяволите? — изруга Алекс вътрешно и се опита да намери някакво обяснение. — Само Додо може да помогне в случая, той знае всичко — мина през главата му спасителна мисъл.“

Приятелят му Давид живееше на горния етаж, бяха израсли заедно, завършили едно и също училище и доста дълго време имаха общи интереси. Разликата между тях беше, че Додо наистина знаеше много. Мозъкът му бе като жива енциклопедия. В света изглежда не съществуваше кръстословица, която би могла да му се опъне. Той знаеше дори латинското наименование на семейство попчета, височините на всички върхове по света, дължините на по-големите реки, размножителният период на змиорките, световните спортни рекорди, филмовите артисти и дори будистките мантри. Додо наистина знаеше всичко, което бе станало причина да не го допускат до телевизионните състезания, защото обираше всички награди. Иначе беше физик, останал без работа. Енциклопедичният му мозък не беше папагалски, той можеше да изследва явленията. И Алекс го потърси по видеофона.

— Аз съм — рече той фамилиарно, след като чу познатия глас и видя кръглото му лице в екранчето — Видя ли какво става навън?

— Любопитно — отвърна Додо.

— Не ти ли изглежда страшно?

— Зависи от гледната точка.

— Защо не слезеш при мен, за да я обсъдим?

— Добре — съгласи се приятелят му след кратък размисъл. — Идвам след пет минути.

Давид Бедров пристигна на четвъртата. Алекс му отвори входната врата и масивната фигура на приятеля му с привична, полюляваща се походка, се запъти към „кабинета“.