Христо Пощаков - Колко прави две плюс две?

Избавен от ефекта на „не времето“, Дит Раскин сънливо отвори очи и първото, което забеляза, бе синьо-зеления диск на планетата, заела две трети от обзорния екран. Видът й го накара да се замисли, че този път попадението е удачно.

— Приземи се на нея, Тим — нареди той на бордовия изкуствен интелект. — Но преди това отговорѝ: колко прави две плюс две?

— Четири, шефе — отвърна Тим на обичайната шега. — Предлагам ти да затегнеш коланите.

Ослепителните точки на плазмените двигатели засияха в черното пространство. След няколко часа катерът за индивидуални изследвания влезе в орбита около планетата и започна необходимите маневри по приземяването. Събрал информация от системите за анализ, Тим докладва:

— Подходяща за обитаване, с наличие на големи водни пространства, няма признаци на разумен живот и съвсем учудващо — пълна липса на животински свят. За първи път срещам планета от растителен тип.

— Странно — промърмори на себе си Дит и продължи на висок глас: — Приготви ми скафандъра за биозащита.

Гледката върху екрана изглеждаше фантастично красива. Катерът се бе приземил в центъра на поляна, чието тревно покритие наподобяваше кадифе, осеяно с чашките на огромни цветя, искрящи с всевъзможните краски на дъгата. Стройните околни дървета полюляваха обсипаните си с реснички клони. По зеленикавото, преливащо в синьо небе бавно се носеха облачета и всичко наоколо бе замряло в странна, неземна тишина.

Очарован от гледката, Дит Раскин с нежелание откъсна поглед от екрана, облече скафандъра, нарами изглеждащия безполезен за случая дезинтегратор и докосна сензора на изходния шлюз.

— Предупреждавам, липсата на фауна изглежда подозрителна — проговори изкуствения интелект, преди той да спусне прозрачния шлем на каската си и да излезе навън. — Бъди нащрек, ще те следя с лазерната защита — едва дочу последвалите думи на машинния глас.

Краката на Дит меко потънаха в тревния килим, после зажумя от силната светлина.

— Гледай Тим! Виж колко е красиво! — възкликна, като че ли той беше одушевена личност с критерии за красота и можеше да му отговори. За него Дит вече се бе превърнал в обект от пространството, а следящите системи на изкуствения интелект бяха заети с изследване на всяко друго движение в близката околност.

— Винаги съм обичал красотата — продължи изследователят, въпреки липсата на събеседник. — Заради нея си струва да тръгнеш сам из космоса.

— И аз съм на същото мнение — прозвуча сякаш наблизо някакъв глас. — Въпреки, че ако дълго я съзерцаваш една и съща, непроменена, а освен това си принуден да стоиш на едно място…

— С кого разговарям? — учуди се Дит Раскин и едва сега осъзна: гласът отекваше в мозъка му

— С едно от отсрещните дървета. Посрещал съм и други като тебе. Наистина изглеждаха по-различно, но бяха единственото ми развлечение.

— Нима е възможно едно дърво да разсъждава… да ми говори?

— Почти всички наоколо сме такива. Събирани сме хиляди години, а от стотици разговаряме помежду си. По-голямата част от причинителите на това състояние са изчезнали. Оставили са ни красотата и застоя, а те сигурно се реят някъде из пространството. Статичната им цивилизация отдавна се е разпаднала и ние, щем не щем, трябва да приемаме ролята на философи.

— Нищо не разбирам!

— Скоро ще разбереш, защото сигурно ще бъдеш заменен. Все някой от тях е останал или временно се е върнал — понякога те се връщат, за да почиват на родната си планета, заемайки първоначалния си носител. Но обикновено той е плод на генно инженерство, което ни лишава от надежда за промяна. Слушай, на твое място възможно най-бързо бих се махнал оттук, макар че след като свикнеш да бъдеш дърво или нещо друго, усещането не е от най-неприятните. Постепенно забравяш какво си бил — например аз едва си спомням името, но след хиляда години човек какво ли не забравя!

— Човек!?

— Да, човек. Някога бях човек, воден от любопитство. Пристигнах тук като тебе, родом съм от четвъртата планета на Алфа Центавър. Наоколо има и други, които никога не са били хора, но ние се разбираме помежду си. Между нас има и бивши животни, които бавно еволюират. Вече усещам как искат да ми отнемат думата, за да те поздравят с пристигането. Но след като го направят, не забравяй съвета ми — махай се по-бързо оттук!

— Добре дошъл! — възкликна килимът трева под краката му. — Ние бяхме безброй аркани — представители на цивилизация от термитен тип, пристигнали завинаги на тази планета от Арпацел VІІІ.