Христо Пощаков - Колко прави две плюс две?

— Добре дошъл! — наклони чашка огромен лилав цвят, поддържан от дебело стъбло. — Аз някога бях космонавигатора Коб от Бенхадин ІІІ.

— Добре дошъл! — поклати клони огромно съседно дърво. — Някога се наричах капитан Бърд, от шейсет и девета галактическа експедиция през 3280 година. Екипажът ми се намира в околните храсти и също те приветства.

Дит Раскин усети, че го обхваща ужас. Той непроизволно се завъртя и краката му го понесоха към шлюза на катера. Но на няколко крачки от него някаква сила го парализира.

— Почакай, много бързаш — прогърмя в главата му нисък глас. — Още не сме извършили размяната.

— Каква размяна? Кой си ти?

— Същността, която дълго е чакала. Намирам се вляво от тебе, в скалата, покрита с лишеи. И тъй като отдавна не съм мърдал от мястото си, а може би съм последният Дрон, останал на тази планета, смятам отново да се раздвижа. И така: готов ли си за размяната? Успокой се, няма да те заболи нищо — ще я направя мигновено.

— Чакай! Упражняваш насилие над чужд разум, това е забранено!

— Въпрос на гледна точка. Когато древните мислители на моята раса стигнали до идеята за превръщането им в Същности, способни да се вселят във всеки материален носител, те преобразували флората и фауната на планетата съобразно усещането си за вечност. Не подозирали, че след стотина хиляди години състояние на статичност щели да изпитат невъобразима скука. Не преценили, че вкарването на места фауна в статиса ще донесе не само чиста красота, но и еднообразие. Идеята за придобиване на свръхжитейска мъдрост чрез размишления в условие на статичност скоро станала непривлекателна, но естествените подвижни носители били вече изгубени. Ето защо моите сънародници започнали да се разменят с всичко, дошло отвън и постепенно се разпръснали в космоса. Скалата, в която съществувам е модифицирана и бих могъл да я заменя с всяко дърво, но едва ли бих изпитал ново преживяване. Нейната материя създава по-комфортни условия за достигане на мъдрост, особено след някое поредно завръщане, когато ти се поиска да осмислиш преживяното, а след като си го направил, да получиш нов стимул за движение. След няколкостотин години престой в нея ти също ще помъдрееш, а дотогава аз може би ще се върна, за да направим нова размяна. Ако добре си разбрал, изпитвам нужда да се поразходя из космоса, но нали разбираш? Докато съм вътре в скалата, просто е невъзможно. И много се разприказвах, готов ли си?

— Ти си разумно същество! Не го прави, моля те! — изкрещя съзнанието на Дит.

— Не го прави! — подкрепи го тревата заедно с хилядите бивши термити.

— Не го прави, пощади го! — добави лилавият цвят.

— Остави го да си отиде! — помоли с разлюлени клони огромното дърво.

— Не мога. Просто не съм в състояние да се откажа от появилата се възможност — сякаш въздъхна Същността.

— Тогава бъди проклет! — извика Дит Раскин и потъна в покритата с лишеи твърд, а тялото му неумело се насочи към катера.

— Потегляй обратно! — нареди Същността с гласа на Дит.

— Слушам, шефе! — отвърна Тим. — Като че ли престоят тук бе кратък. Да се е случило нещо?

— Нищо особено — прецених, че наоколо е твърде безинтересно.

— Тогава затегни коланите.

— Какви колани?

— Обичайните — тези, които те придържат към пилотското кресло. Направи го, за да стартирам.

Същността разбра какво се иска и изпълни нареждането на изкуствения интелект. Плазмените струи се забиха в зелената морава, която изохка.

След петдесетина секунди катерът беше излязъл в орбита около планетата.

— Няма ли да зададеш обичайния си въпрос? — попита Тим. — После ще последва трийсет секундна подготовка за гмуркане в „не времето“.

Същността мълчеше. Сенсорните й връзки отчаяно опипваха бездушните чипове на изкуствения интелект.

— Не отговаряш ли? — промърмори Тим. — И как ще отговаряш, след като ти не си ти. Съжалявам, но вече се провали след приложения от мен тест, а не мога да занеса на Земята чужда зараза.

От тавана на кабината изскочи лазерен лъч, впи се в предпазните колани и ги преряза. Щлюзовата камера се отвори и вакуумът изхвърли бившето тяло на Дит Раскин в космоса.

„След направените три проби сигурно ще ме оправдаят — разсъждаваше Тим. — Докато пулсът, кръвното налягане и температурата на тялото оставаха в нормални граници, от данните на енцефалограмата отсъстваха типичните за човек ритми. Ако това беше Дит, той не можеше да не знае, че подготовката за прехода в «не времето» продължава три минути. И освен това не ми зададе обичайният си въпрос: «Колко прави две плюс две?»“