Майкъл Конъли - Ченгета

— Извинявай — рече Хари, когато и двамата седнаха. — Забравих да направя салата.

— Това е достатъчно.

Започнаха да се хранят в мълчание. Той чакаше.

— Много ми харесва — накрая каза Елиънър. — Как се казва?

— Не зная. Майка ми го наричаше „пилешки специалитет“. Мисля, че така се е казвало в ресторанта, в който го е опитала за първи път.

— Семейна рецепта.

— Единствената.

Продължиха мълчаливо да се хранят още няколко минути, през които Бош скрито я наблюдаваше, за да види дали храната наистина й харесва. Накрая успя да се убеди.

— Хари — след известно време каза Елиънър. — Кои агенти участват в разследването?

— Те са отвсякъде — Чикаго, Вегас, Лос Анджелис.

— Кой е от Лос Анджелис?

— Някакъв на име Джон О’Грейди. Познаваш ли го?

Откакто беше работила в клона на бюрото в Лос Анджелис, бяха минали повече от пет години. Агентите от ФБР се местеха непрекъснато. Бош се съмняваше, че тя може да познава О’Грейди и очакването му се оправда.

— Ами Джон Самюълс? Той е от прокуратурата на САЩ, работи в спецчастта за борба с организираната престъпност.

— Самюълс го познавам. Поне някога. Известно време беше агент. Не особено добър. Беше завършил право и когато реши, че не става за черната работа, предпочете да се прехвърли в прокуратурата.

Тя се разсмя и поклати глава.

— Какво има?

— Просто си спомних нещо, което навремето приказваха за него. Малко е грубичко.

— Какво?

— Още ли е с мустаци?

— Да.

— Ами казваха, че можел да подготви обвинението за пред съда, колкото до разследването, не бил в състояние да открие и лайно, дори в собствените си мустаци.

Тя пак се разсмя — малко прекалено силно, помисли си Бош. Той също се усмихна.

— Може би затова стана прокурор — прибави Елиънър.

Тогава нещо му хрумна и той потъна в мислите си. Накрая чу гласа й.

— Какво?

— Къде си? Питах за какво мислиш? Шегата не беше лоша.

— Не, просто се бях замислил за бездънната пропаст, в която съм попаднал. За това, че всъщност няма значение дали Самюълс наистина е убеден във вината ми. Той просто има нужда от мен.

— Какво искаш да кажеш?

— Заедно с агента са се готвели да съберат доказателства срещу Джоуи Маркс и хората му. И трябва да са готови да обяснят как така оръжието от убийството се е оказало в дома на техния човек. Защото ако не успеят, адвокатите на Джоуи ще им стъпят на гърлото, ще направят така, че агентът им да изглежда убиец, по-долен от хората, които преследва. Онзи пистолет хвърля съмнение върху цялата операция. Така че най-добрият начин да обяснят присъствието му е да хвърлят вината върху лосанджелиската полиция. Върху едно лошо ченге от едно лошо управление, което открило оръжието в буренака и го подхвърлило на човека, когото смятало за убиеца. Съдебните заседатели ще им повярват. Ще ме превърнат в Марк Фърман на годината.

Бош виждаше, че тя вече няма желание да се смее. В очите й се четеше видима загриженост, но му се струваше, че долавя и тъга. Може би и Елиънър разбираше как го бяха притиснали в ъгъла.

— Алтернативата е да се докаже, че Джоуи Маркс или някой от хората му е подхвърлил пистолета, защото някак си са разбрали, че Люк Гоушън е агент и е трябвало да го дискредитират. Макар че най-вероятно е самата истина, това трудно може да се установи. За Самюълс е по-лесно да хвърли кал върху мен.

Той погледна надолу към полуизядената си вечеря и остави ножа и вилицата си в чинията. Не можеше да хапне нищо повече. Бош отпи голяма глътка вино и после подържа чашата си в ръка.

— Мисля, че здравата съм загазил, Елиънър.

Сериозността на положението най-после започваше да притиска плещите му. Беше действал с убеждението, че истината трябва да победи, и сега ясно виждаше колко малко истина ще се съдържа в крайния резултат. Вдигна поглед към нея. Очите им се срещнаха и той разбра, че едва се сдържа да не заплаче. Хари се опита да се усмихне.

— Хей, ще измисля нещо — рече детективът. — Не се тревожи.

Тя кимна, но лицето й продължаваше да изглежда смутено.

— Хари, спомняш ли си, когато ме откри в казиното онази вечер и отидохме в бара в „Сийзърс“? Тогава се опита да поговориш с мен. Спомняш ли си какво ми каза — че си щял да постъпиш по друг начин, ако имаш възможност да върнеш времето?

— Да, спомням си.

Тя избърса очите си с длани, преди сълзите й да са бликнали.

— Трябва да ти кажа нещо.

— Можеш да ми кажеш всичко, Елиънър.

— Онова, което ти разказах, че плащам на Куилън уличен данък и всичко останало… има още нещо.