Майкъл Конъли - Ченгета

Сега тя го гледаше напрегнато и преди да продължи, се опитваше да разчете реакцията му. Но Бош седеше ненодвижно и чакаше.

— Когато пристигнах във Вегас след освобождаването ма от Фронтера, нямах жилище, нито кола и не познавах никого. Просто смятах да опитам. Нали разбираш, да играя на карти. Имаше едно момиче, Патси Куилън, познавах я от Фронтера. Тя ми каза да потърся чичо й — това беше Тери Куилън — и че той навярно щял да ми даде пари, щом ме провери и разбере как играя. Патси му писа и ме научи да играя.

Бош мълчеше и я слушаше. Вече имаше представа как щеше да продължи това, но не разбираше защо му го казва.

— И той ми даде пари. Наех апартамента, имах и малко налични, с които да играя. Никога не ми каза каквото и да е за Джоуи Маркс, макар че би трябвало да се досетя, че парите идват отнякъде. Винаги е така. Във всеки случай, когато накрая ми съобщи кой всъщност ми е дал парите, той ми каза да не се притеснявам, защото организацията, за която работел, не искала да й връщам дълга. Искали само лихвата. По двеста на седмица. Данъкът. Реших, че нямам избор. Вече бях взела парите. Така че започнах да си плащам. В началото ми беше трудно. На няколко пъти нямах парите и следващите седмици трябваше да платя двойно плюс редовната вноска. Веднъж влизаш вътре и повече няма връщане.

Тя погледна надолу към дланите си и плесна с тях по масата.

— Какво те накараха да направиш? — тихо попита Бош, като също избягваше погледай.

— Не е каквото си мислиш — отвърна тя. — Имах късмет, те знаеха за мен. Искам да кажа, че съм била агент. Смятаха, че могат да използват уменията ми, колкото й малки да бяха. Затова просто ме караха да наблюдавам разни хора. Главно в казината. Но на няколко пъти съм ги проследявала навън. През повечето време даже не знаех точно кои са защо беше нужна тази информация, но просто ги наблюдавах, понякога играех с тях на едни и същи маси и докладвах на Тери дали човекът е спечелил, или загубил, с кого е разговарял, какви са особеностите на начина му на игра… нали разбираш, такива неща.

Сега тя просто бъбреше, заобикаляйки същността на въпроса, но Бош не я прекъсна и я остави да продължи.

— Два дни наблюдавах Тони Алайзо по тяхно нареждане. Искаха да знаят колко точно залага и къде ходи, както обикновено. Но както се оказа, той не губеше. Всъщност беше доста добър на покер.

— Къде си го следила?

— А, в ресторанти, в стриптийз клуба, нищо особено.

— Виждала ли си го с момиче?

— Веднъж. Проследих го пеш от „Мираж“ до „Сийзърс“ и после до пазара. След това отиде до „Спаго“ да обядва. Беше сам и после се появи момичето. Беше много младо. Отначало си помислих, че е проститутка, но после разбрах, че я познава. Следобед двамата се върнаха в хотелската му стая и оставаха известно време вътре. После излязоха, качиха се на взетата му под наем кола и той я откара на маникюр и да си супи цигари, после до банката — там момичето си откри сметка. Нищо особено. След това отидоха в стриптийз клуба в северен Вегас. Когато Алайзо си тръгна, беше сам. Тогава разбрах, че момичето е танцьорка.

Бош кимна.

— Следеше ли Тони миналия петък през нощта? — попита той.

— Не. Оказахме се на една и съща маса съвсем случайно, защото той чакаше да се освободи място на скъпата маса. Всъщност тогава вече не бях правила нищо за тях от около месец, само си плащах седмичния данък, докато… Тери…

Тя провлачи глас. Най-после бяха стигнали до повратната точка.

— Докато Тери какво, Елиънър?

Елиънър погледна към избледняващия хоризонт. Светлините оттатък долината се включваха и розови неонови петна изпъстряха сивото небе. Бош не откъсваше очи от нея. Без да престава да наблюдава залеза, тя продължи:

— След като ти ме докара от Метро, Куилън дойде в жилището ми и ме отведе в къщата, където ти ме откри. Не ми обясниха защо, но ми казаха да не излизам оттам. Казаха, че нямало да ми направят нищо, ако ги слушам. Останах там два дни. Само дето ми сложиха белезници последната вечер. Изглежда, знаеха, че ще дойдеш.

Тя замълча за миг. Бош също не продума.

— Опитвам се да ти кажа, че всъщност не бях отвлечена.

Тя погледна надолу към ръцете си.

— И очевидно затова не искаше да съобщим в управлението — тихо рече детективът.

Елиънър кимна.

— Не зная защо не ти разказах всичко това преди. Наистина съжалявам, Хари, аз…

Сега Бош почувства, че думите засядат в гърлото му. Разказът й беше разбираем и правдоподобен. Дори й съчувстваше и разбираше, че тя също е попаднала в бездънна пропаст. Елиънър бе смятала, че няма избор. Но едно не можеше да проумее и това го измъчваше — защо не му беше разказала всичко от самото начало.