Майкъл Конъли - Ченгета

Частейн не откъсваше поглед от документите.

— Всичко свърши, човече — каза Бош. — Ти загуби. Затова се разкарай от живота ми.

Частейн се отпусна назад. Беше почервенял и на лицето му се изписваше смутена усмивка. Сега вече бе сигурен, че другите ги наблюдават.

— Искаш да кажеш, че си се оженил само за да избегнеш разследването на ОВР?

— Не, задник такъв. Ожених се, защото обичам една жена. Затова се ожених.

Частейн нямаше какво да му отговори. Той поклати глава, погледна към часовника си и започна да подрежда някакви документи, опитвайки се да се държи така, сякаш проблемът няма никакво значение за него.

— Да, знаех си, че ще загубиш ума и дума — рече Бош. — До скоро, Частейн.

Той понечи да си тръгне, но после се обърна към следователя.

— А, едва не забравих, можеш също да кажеш на източника си, че сделката ни пропада.

— Какъв източник, Бош? Каква сделка? За какво говориш?

— Говоря за Фицджерълд, или там който от ОБОП ти е дал информацията.

— Аз не…

— Естествено, че разбираш. Познавам те, Частейн. Няма начин сам да си научил за Елиънър Уиш. Фицджерълд ти е разказал за нея. Той или някой от хората му. За мен няма значение кой точно. Така или иначе се отказвам от сделката, която сключих с него. Можеш да му го предадеш.

Бош вдигна кутията за обувки и я разклати. Видео— и аудиокасетите вътре затракаха, но детективът виждаше, че Частейн няма представа какво има в кутията, нито какво е значението му.

— Предай му го, Частейн — повтори Хари. — До скоро. После си тръгна, като спря само на регистратурата, за да покаже на секретарката знак с вдигнат нагоре палец. В коридора, вместо да завие наляво към асансьорите, той се отправи надясно и влезе през двойните врати на кабинета на началника на полицията. Адютантът му, униформен лейтенант, седеше зад бюрото в предния офис. Бош не го познаваше, което беше добре. Той се приближи и остави кутията от обувки на бюрото.

— Какво обичате? Какво е това?

— Това е кутия, лейтенант. Вътре има няколко касети, които началникът ще иска да види и чуе. Веднага.

Бош понечи да си тръгне.

— Чакайте малко — спря го адютантът. — Ще разбере ли за какво се отнася?

— Предайте му да се обади на заместник-началник Фицджерълд. Той ще му обясни за какво се отнася.

После си тръгна, без да се обръща, когато лейтенантът извика след него да си остави името. Излезе през двойните врати и се насочи към асансьора. Чувстваше се отлично. Не знаеше дали от незаконните записи, които бе оставил на началника, ще излезе нещо, но се чувстваше така, сякаш е разчистил всичките си сметки. Представлението с кутията пред Частейн целеше Фицджерълд да разбере, че това е дело лично на Бош. Билетс и Райдър щяха да са в безопасност от страна на шефа на ОБОП. Ако искаше, той можеше да се опита да навреди на Бош, но детективът беше спокоен. Фицджерълд вече нямаше нищо срещу него. Никой нямаше.

Това беше първият им ден на плажа, след като прекараха почти цели два дни в стаята си. Бош не се чувстваше удобно на шезлонга си. Не разбираше как го правят хората, само да седят на слънцето и да се пекат. Бе намазан с лосион и между пръстите на краката му лепнеше пясък. Елиънър му купи червен бански, който според него го правеше да изглежда някак глупаво. Чувстваше се като мишена. Поне, помисли си той, не беше някой от онези бандажи, които носеха много мъже на плажа.

Той се повдигна на лакти и се огледа. Хавай бе невероятен. Толкова красив, че му се струваше като сън. Жените също бяха красиви. Особено Елиънър, Тя лежеше върху собствения си шезлонг до него. Очите й бяха затворени и на лицето й се изписваше лека усмивка. Носеше цял черен бански костюм, високо изрязан на хълбоците, който разкриваше загорелите й и прекрасно оформени крака.

— Какво гледаш? — без да отваря очи попита Елиънър.

— Нищо. Просто… Нещо не мога да се отпусна. Мисля да ида да се поразтъпча или нещо подобно.

— Защо не си взе книга за четене, Хари? Трябва да се отпуснеш. Нали затова са медените месеци. Секс, почивка, вкусна храна и добра компания.

— Е, две от четири възможни не е зле.

— Какво й е на храната?

— Храната е страхотна.

— Странно.

Тя се пресегна и го удари по ръката. После също се повдигна на лакти и погледна към искрящата синя вода. В далечината се виждаше издигащият се хребет на о-в Молъкай.

— Тук е толкова красиво, Хари.

— Да, така е.

Те поседяха в мълчание няколко мига, загледани в хората, които вървяха покрай морето. Бош се наведе напред и облегна лакти върху коленете си. Усещаше как слънцето напича раменете му. Започваше да се чувства добре.