Майкъл Конъли - Ченгета

— Познаваш я, Рой. Това е Лейла.

— Лейла? Майтапиш ли се с мен? Мислиш, че той би дал на онази курва два милиона, а после заминава и го очистват, така ли?

— Просто провери, Рой. Струва си.

Линдъл се насочи към входа на банката. Бош погледна към партньорите си.

— Джери, искаш ли да си получиш пистолета обратно? Трябва да им кажем, за да не ги погребат завинаги в склада с веществени доказателства.

— Дали си искам пистолета ли?

Едгар погледна към жълтите найлони с болезнено изражение на лице.

— Не, Хари, мисля, че не. Вече е оцапан. Не го искам.

— Да — съгласи се Бош. — И аз си мислех същото.

Известно време детективът потъна в размисли. После чу, че някой го вика. Той се обърна и видя, че Линдъл му маха с ръка от входа на банката.

— Прав си — каза Линдъл. — Има сейф на нейно име.

Двамата влязоха вътре и Бош видя неколцина агенти, които разпитваха зашеметените служители. Линдъл го поведе към бюрото, зад което седеше управителката на клона. Беше на трийсетина години и имаше къдрава кестенява коса. На табелката върху бюрото й пишеше „Джийн Конърс“. Агентът взе някаква папка и я показа на Хари.

— Тя има сейф и Тони Алайзо също е разписал документите, което означава, че е имал достъп до него. В петък преди да го очистят е извадил и двата. Нали се сещаш за какво си мисля? Според мен е изпразнил своя и е прехвърлил всичко в нейния.

— Навярно.

Бош преглеждаше документите за депозитния сейф в папката. Формулярите бяха попълнени на ръка.

— Значи — продължи Линдъл — сега трябва да получим съдебно нареждане за нейния и да го отворим. Можем даже да накараме Мори да го отвори, щом проявява такова желание да ни сътрудничи. Взимаме парите и федералното правителство ще забогатее. Втората половина ще получите вие.

Хари го погледна.

— Можеш да го отвориш, ако имаш причина, но вътре няма да има нищо.

Бош посочи към последната отметка във формуляра. Грет-хен Алекзандър бе отваряла сейфа пет дни преди това — в срядата след убийството на Тони Алайзо. Линдъл се втренчи в документа.

— Господи, мислиш ли, че го е изпразнила?

— Да, Рой, сигурен съм.

— И е изчезнала, така ли? Ти си я търсил, нали?

— Потънала е вдън земя, човече. Аз също изчезвам.

— Тръгваш ли си?

— Вече дадох показанията си. Доскоро, Рой.

— Да, добре, Бош.

Детективът се насочи към изхода. Когато отвори вратата, Линдъл повика името му.

— Но защо е прехвърлил всичко в нейния сейф?

Агентът все още държеше формуляра и го зяпаше, сякаш неочаквано може да отговори на всичките му въпроси.

— Не зная, но имам хипотеза.

— Каква, Бош?

— Бил е влюбен в нея.

— Той ли? В такова момиче?

— Човек никога не знае. Хората се убиват един друг поради какви ли не причини. Предполагам, че също се влюбват поради какви ли не причини. Трябва да го приемеш, когато се случи, независимо дали е такова момиче, или… някое друго.

Линдъл просто кимна и Бош излезе навън.

Бош, Едгар и Райдър взеха такси до сградата на ФБР и се качиха на собствената си кола. Хари каза, че иска да наминат покрай къщата в северен Лас Вегас, в която беше израснала Гретхен Алекзандър.

— Тя няма да е там, Хари — отвърна Едгар. — Шегуваш ли се?

— Зная, че няма да е там. Просто искам да поговоря малко със старата госпожа.

Той откри къщата без да се загуби и паркира в отбивката. Маздата все още бе там и като че ли не беше помръдвала.

— Ако искате, останете в колата. Ще се забавя само за минута.

— Ще дойда с теб — отвърна Райдър.

— Аз ще остана и няма да спирам климатика — каза Едгар. — Всъщност, предлагам да карам първи на връщане.

Той също излезе от автомобила и зае мястото на Бош зад волана.

Бош почука на вратата и тя скоро се отвори. Старата дама трябва да бе чула или видяла колата им.

— Да — рече тя, като открехна вратата съвсем леко. — Гретхен още не се е прибирала.

— Зная, г-жо Алекзандър. Всъщност искам да разговарям с вас.

— С мен ли? За какво, за Бога?

— Бихте ли ни пуснали вътре? Тук е горещо.

Тя отвори вратата с примирено изражение на лице.

— И вътре е горещо. Не мога да си позволя да включа климатичната инсталация на по-малко от двайсет и шест градуса.

Бош и Райдър влязоха в дневната. Детективът представи партньорката си и тримата седнаха. Сега Бош седна на ръба на дивана, спомняйки си как беше хлътнал предишния път.

— Добре, за какво става дума? Защо искате да разговаряте с мен?

— Искам да ми разкажете за майката на внучка ви — отвърна Бош.