Христо Пощаков - Моята сянка

Първият ден на почивката ми. Неприлично бял, свенливо пристъпвах по плажната ивица, а пясъкът пареше приятно по ходилата — за такова усещане бях мечтал цяла година. След дълго търсене, намерих свободно място и се изтегнах. Изпълнен от задоволство поемах яростните лъчи на слънцето; по кожата ми пълзяха приятни тръпки, представях си как потъмнява. Гърдите ми леко се пълнеха със свеж морски въздух и ако не бяха кресльовците до мен, удоволствието щеше да бъде несравнимо. Стараех се да игнорирам присъствието им, но трудно ми се удаваше. Те ставаха все по-шумни, накрая се скараха. Най-дебелият хвърли картите за игра и ме изгледа ядосано, сякаш му бях виновен, че губи. След това се втренчи в нещо зад гърба ми, а лицето му застина в изумена гримаса. Какво ле имаше там?Змия?! Настръхнах от страшното предположение и се извърнах уплашено. По пясъка не пълзеше нищо, ала не всичко беше наред. Едно добре очертано, кърваво-червено петно повтаряше контурите на тялото ми. Естествено, скочих като ужилен. Петното промени формата си и се превърна в човешки силует — моят. Несъмнено бе сянката ми, добила такъв отвратителен цвят. Затичах се към най-близкия чадър, скрих се под него и кошмарният цвят изчезна. Озърнах се, после плахо протегнах ръка. Аленият й отпечатък незабавно се появи извън тъмните очертания на чадъра. Какво се бе случило? Защо се отличавах от всички наоколо? Улових облещения поглед на дебелия, почувствувах се неловко. Разсъждавах усилено и не стигнах до никакъв извод. Дали не страдах от халюцинации? Но този тип отсреща?

— Извинете! — обърнах се към съседа си.

Беше човек на средна възраст с очила. Погледна ме въпросително и остави списанието.

— Бъдете така любезен, какъв е цветът на тази сенчица?

— Червен — отвърна раздразнено. — И не ме занимавайте с глупости.

Той разтвори лъскавата корица и се направи на увлечен в четенето. Колко лоши са хората! Помислиха, че погаждам номер, а сянката ми не ставаше по-нормална. Усетих внезапен пристъп на самотност.

Слънцето изчезна зад облак, моментът беше удобен. Притичах до съблекалните, напъхах се нервно в собствените си дрехи и забързах към почивната станция. Към средата на пътя, сянката ми отново се появи. Ръцете и главата й червени — останалото черно. Вероятно дрехите унищожаваха по-ярката тоналност.

Вървях и си мислех за бъдещето. Дали случилото се с мен бе временно явление? Възможно ли е една сянка да бъде болна или болният съм аз? Реших да изчакам вземането на окончателно решение.

За всеки случай се придържах към сенките на дърветата. Въпреки предпазните мерки, няколко деца забелязаха моята аномалия и дълго вървяха по петите ми. Тяхното поведение беше естествено. За разлика от възрастните, децата обичат да наблюдават сенки. Възрастните гледат далече напред, дори се препоръчва от лекарите. В процеса на придвижване някои така повдигат погледи, че престават да забелязват себеподобните си. Все още запазил детски навици: когато ходя по улицата гледам в краката си; често намирам копчета и стотинки.

Увлечен в подобни разсъждения, неусетно стигнах до определената ми стая. Влязох, веднага дръпнах завесата на прозореца и се опитах да се отпусна в полутъмата.

Същата вечер имаше увеселение. Танцувах с приятна колежка, дневните ми премеждия се изгубиха в звуците на оркестъра. Под светлините на лампите, около мен се въртеше нещо бледо-розово, което не впечатляваше никого.

След забавата се разхождахме по брега на морето. Хармонията между луната и нежните женски рамена възвърна настроението ми. Прибрах се късно и веднага заспах.

Когато се събудих, слънцето грееше отвисоко. Показах се на балкона, прозях се сладко и неволно погледнах в краката си. Останах изумен, сянката ми бе станала тъмно-зелена. Разбрах с огорчение, че моят случай подлежи на изясняване от съвременната медицина. Курортът беше провален, с такава сянка не можех да се покажа на плажа. Обзет от нерадостни мисли, започнах да подреждам куфара.

Внезапното ми отпътуване изненада администратора. Измънках някакво оправдание и се запътих към автобусната спирка. Безпрепятствено стигнах до летището, успях да се снабдя с билет и същата вечер се прибрах в столицата.

— От какво се оплаквате? — попита лекарят.

— От сянката си.

Човекът в бяло ме изгледа особено, после протегна ръка към телефона.

— Почакайте, говоря сериозно! Сами можете да се убедите!