Христо Пощаков - Моята сянка

Пъхнах едната си ръка в светлото петно на прозореца, а с другата посочих към пода, по който се бе протегнал ясно-син силует. С беглите си познания по живопис определих цвета като сиел-блау.

Лекарят пребледня. Бързо изтичах до умивалника и му донесох чаша вода. След като отпи глътка, той постепенно дойде на себе си.

— От кога сте така?

— От два дена.

— Усещате ли вътрешно неразположение? Имате ли температура?

— Не. Нито едното, нито другото.

Човекът в бяло се сви зад бюрото си. Неговата наука беше безсилна.

Изминаха няколко месеца. По светло избягвах да ходя по улиците, ползвах такси или обществен транспорт. Когато все пак се налагаше, гледах да се придържам към сенките на сградите / сенките на дърветата се оказаха негодни, бяха пролинели от отровните газове на автомобилите /.

Мислех, че съм останал незабелязан, но се излъгах; съседите са вездесъщи. Един късен следобед, на вратата се позвъни. Отворих, беше Петров от горния етаж, когото познавах съвсем слабо. Външността му излъчваше безпокойство.

— Може ли да вляза? — попита ме с опасение.

Поканих го най-учтиво. Той се шмугна край мен, премина през антрето като вятър и се спря в най-отдалечения ъгъл на хола.

— Не е нужно да се доближавате — декларира твърдо. — Ще бъда съвсем кратък: ние ВСИЧКИ сме загрижени за вашето състояние! Разбирате за какво става дума.

— Не разбирам.

— За вашата сянка, естествено. Изобщо за вас като неин причинител. Не можем да позволим на децата си да сънуват ненормални сънища, а след това да боядисват сенките си с цветни тебешири. Нима това е нормално?

— В известен смисъл сте прав. В началото аз също притеснен, но впоследствие свикнах. Всъщност сянката не ми пречи.

Лицето на съседа почервеня.

— Каква безотговорност! — изрече натъртено. — А ако заразите останалите?! — Съжалявам, медицината не е в състояние да се справи с моя случай. Освен това, на тъмно нямам сянка.

— Не е оправдание — отбеляза хладно Петров. — Медицината е безсилна при редица болести, но те не стават по-малко опасни. Длъжен съм да ви предупредя: или ще направите нужните изследвания за да докажете своята безопасност, или ще напуснете съпритежателската собственост. Наредбата НИ дава право да приложим тази санкция!

— Намеквате, че ще ме изгоните от собственото ми жилище!

— Да, точно така! — потвърди той с дълбока вътрешна убеденост. — Освен ако не представите документ за добро здравословно състояние.

— Ще представя! — почти изкрещях аз. — А дотогава вървете по дяволите!

Достатъчно вбесен, тръшнах входната врата зад гърба му. Из апартамента се носеше някаква особена воня, затова се върнах в хола и отворих широко прозореца. Погледнах по навик зад себе си и въпреки, че бях престанал да се учудвам на всичко, изпитах внезапна ненавист, после безуспешно скочих върху отровно-жълтата си сянка, която неочаквано смени цвета си — стана виолетова.

Принудих се да тръгна по болници. Навсякъде ме преглеждаха учтиво и повдигаха рамене. След това ме препращаха.

— Разберете, нужен ми е документ за добро здравословно състояние! — умолявах непрекъснато.

Никъде не бяха напълно сигурни и не го издаваха. Чуках объркан от врата на врата, докато съвсем случайно стигнах до физиците. Те се отнесоха сериозно към случая и задълбочено ме изследваха.

— Вие сте феномен — констатира един старши научен сътрудник. — Необяснимо явление в природата. Тялото ви притежава невероятни оптични свойства, способно е да трансформира различни дължини на светлинните вълни. От гледна точка на квантовата теория…

— Безвреден ли съм? — прекъснах го мрачно.

— Разбира се, какво говорите!

— Издайте ми документ.

Издадоха.

— Не е валиден — компетентно отряза Петров. — Не е от медицинска инстанция.

Отново го изгоних, като за малко не употребих груба физическа сила — възпря ме доброто ми възпитание. Изглежда, че видът ми е бил достатъчно красноречив, защото оттогава оставиха на спокойствие сянката ми.

Постепенно се научих да променям цветовете й в унисон с моите настроения. Мрачен ли съм, тя става тъмно-синя. Ако съм весел — в цвят кармин. Напоследък открих, че мога да съставям комбинации, постигам все по-големи естетически успехи. Отдавна свикнах с тълпата любопитни, които през всеки слънчев ден ме преследват, но ме измъчва въпросът: аз ли съм по-интересен или собствената ми сянка? Вие как мислите?

© 1994 Христо Пощаков