Ридли Пиърсън - Достатъчно основание

— Вярно е, че съм под ключ тук. Дават ми списания с махнати скоби. Цялата ми поща се чете. Не ми е разрешено да се бръсна сам. Подстригва ме и ме наглася периодично един човек, който е сляп с едното око и леко накуцва. Тази 202 система, за която преговарях, ще бъде монтирана така, че да не мога да я докосвам и ще бъде управлявана само от дистанционно управление. Знаеш ли това? Няма да ме пуснат да пипна никакво електронно копче. Не е ли иронично, че искат да продължавам да бъда жив, а? И то след това, което съм направил! И ще го направя пак, ако някога изляза оттук. Каква радост. Какъв ентусиазъм — пак погледна Дюит — Знам, че е така, Джеймс. Мога ли да те наричам Джеймс? Знам, че е така.

Дюит разбираше значението на поддържане на общуването с него, но чувстваше как тръпки пълзят по кожата му. Колет беше възприел поведение на тревожна арогантност, парадирайки с категорична непреклонност посредством равен и спокоен глас. Беше овладял ситуацията много добре; имаше за слушател един пленник от другата страна и се стремеше да използва всичко максимално в своя полза.

— Ти си експерт, Колет — каза със стегнат глас Дюит.

— Тук съм затворник, да. Но ти знаеш ли, че съм бил и на други места? Не, мога да разбера по лицето ти, че не знаеш. Няма нужда да проверяваш досиетата, въпреки че може да е отбелязано някъде. Казвам ти истината, Джеймс. Знам, че е вярно. Шилстейн не ти ли каза за прехвърлянето? Изненадан съм. Беше свързано с азбест. Открих го, когато инсталираха детекторите за пушек. Няколко от колегите ми напипаха кибрити… много са опасни в ръце, в които не трябва да попадат, Джеймс. Почти щяха да изгорят всички ни тук. Това накара някаква правителствена агенция да се вдъхнови и беше монтирана система за откриване на пушек за сметка на данъкоплатците. Точно така беше. Откриването на азбест причини последователни отпуски на персонала в това крило. Бяхме прехвърлени в Държавния затвор във Вейкъвил, в психическата болница там. Колко неточно тълкуват те термини като болница, Джеймс. Точно така беше. Дали се извършва там някакво лечение? Не те интересува, разбирам. Не те засяга. — Ходенето му стана по-обезумяло и веднага напомни на Дюит за Мани Рон в кабинета на Хиндеман. Толкова малко разделяше двамата, помисли си той: някаква мрежа и няколко закона. Това, че бяха от един и същи вид, с нещо общо помежду им, смути много Дюит. Той не искаше никакви асоциации с Харви Колет.

Колет продължи обяснението си със същия самоуверен монотонен глас:

— По време на краткия ми, но приятен престой във Вейкъвил, попаднах на въпросната личност. Нека се отклоня замалко, детективе: знаеш ли колко прекрасно, колко изкушаващо беше дългото пътуване с автобус дотам? Миризмата на фермерските ниви и ливади? Хора, тръгнали по свои ежедневни задачи? Жени в коли, които минаваха край нас, със запретнати поли, с дълги елегантни пръсти, стиснали неспокойно воланите? — Беше спрял наместо, притворил леко очи, гледащ кривогледо, с наклонена назад глава в замислена поза на човек, припомнящ си много неща… По телевизията няма никакви миризми. Не можеш да вкусиш въздуха. Това… това е престъпление. Точно така беше. — Започна да крачи пак и каза тихо: — Въпросната личност.

Дюит пъхна ръце под себе си на стола да ги накара да спрат да треперят. Цял автобус с Харви Колети по свободния път. Толкова малко ги разделяше: някакво стъкло, малко стомана и няколко закона.

— В места като това рядко използваме имена. Знаеш ли това? Пълноценните разговори са ограничени, а и, честно казано, нивото на третиране с лекарства… — пак погледна към Дюит. — Знаеш ли, че Шилстейн ми изсуши душата заради разговора ми с теб? Обзалагам се, че не ти е казал, нали? Не може да търпи всичките пациенти да се държат като зомбита… Някой може да се досети какво става тук. Ако излезеш извън контрол тук, охраната те притиска до земята, гол, представи си, и ти допира зашеметяващата пръчка до ташаците. Някой път става и по-лошо. Малко задружно семейство сме тук в мотела…

Дюит се наведе напред и веднага извади бележника си.

— В какво?

— В мотела. Така наричаме заведението… обитателите. Лечебния мотел… Това е пълното име. Стаите са евтини, гледките са ограничени.

Дюит си записа нещо.

— Нима това те интересува, Джеймс?

— Разкажи ми за Вейкъвил. За затвора там.

— Както обясних, ние не използваме имена. Но мога да ти кажа за въпросната личност. Играехме заедно шах. Не ти ли казах, че съм непобедим по шах, Дюит? Вече три години никой не ме е победил. Точно така е. Той постоянно губеше — въпросния индивид — аз печелех. Но винаги се стремях да сме почти наравно, за да има интерес. Много добър съм, Джеймс. Мога добре да управлявам играта — каза и добави с перверзна усмивка: — Нима не мога?