Ридли Пиърсън - Достатъчно основание

— Слушайте, мис Лафтън, пак играете посредничка. Добре го правите. Изглежда трябва да ме опипате, да видите какво мисля, как реагирам и дали ще се направя на разсеян с вашата леля.

— И така ли ще е? — дойде познат глас зад него. Познаваше този глас от телевизията. Дюит не беше очаквал Джеси Осбърн да е толкова висока и елегантна. Тя имаше лице на приятна телевизионна водеща: момичето от съседната къща с примес на „не би ли ви харесало страшно“; идеално фотогенична за пред камера, но бързо застаряваща. Беше облечена в официална черна рокля с дължина до колената, огърлица от черен сапфир и злато и подхождащи на тоалета сапфирени обици. Косата й беше поддържана много грижливо и преминала много процедури, докато заеме поразителния си вид сега, накъдрена и намазана с гел. Огромната й уста беше нейният най-отличителен белег — място, което карикатуристите рисуваха със силно издадена напред брадичка и огромни зъби нещо като фенер от куха тиква. — Значи вие сте Джеймс Дюит — каза тя, предлагайки му твърдата си ръка.

— Ще ви оставя двамата — каза Присила, отстъпвайки и отдалечавайки се, след което се присъедини към една компания.

— Да отидем ли някъде на по-тихо? — попита Джеси, въпреки че звучеше много по-категорично от въпрос.

Той успя да надвика врявата от присъстващите и музиката:

— Не знаех, че има такова място.

— Аз знам всички тайни — каза тя и му махна с пръст да я последва.

„Не се и съмнявам“ — каза си той.

Тя го поведе по коридор, в другия край на който имаше врата, боядисана на пурпурни ивици. Тя я отвори настрани и пред тях се показа друга стая.

— Виждате ли — каза тя, — има много хитрости.

Кабинетът библиотека беше с ламперия от тик, две инкрустирани тикови маси, на които имаше по една месингова банкова лампа със смарагдов абажур. По три от четирите стени имаше книги от пода до тавана. Четвъртата, която цялата беше от стъкло и подпорни колони, подобно на банкетната зала, гледаше към океана. Една от стените с книги беше цялата с белетристика, другата — със справочна литература, третата, най-голямата, гледаща към стъклената стена и към океана — документална, научна и подобна. Джеси повървя малко пред заглавията. Единствената светлина идваше от лампа на една от масите. Тикова стълба стоеше до стената със справочна литература.

— Вашият участък работи по трагедията на моя син много добре. Исках да ви благодаря лично.

Дюит знаеше правилата.

— Моят капитан или моят шеф заслужават тази чест.

— Не. Вие, детективе Дюит. Имам мои източници, разбирате. Колкото и странно да звучи, като майка се почувствах облекчена след като разбрах, че моят син не е отнел собствения си живот.

— Мисис Осбърн…

— Джеси…

— Защо толкова внимателно ме избягвате? Можеше да помогнете на следствието. Вместо да го задържате. Това положение се нуждае от обяснение. — Предложи й усмивка, която казваше: „Няма да играя глупавите ти игрички“.

— Моля, не разбрах? — попита тя и се престори, че оглежда заглавията няколко секунди, драскайки шумно с лакираните си нокти по тях. — Имам съветници, както разбирате, детективе. Ужасни дребни мъже и жени, които с часове на ден се опитват да разкрасяват и опазват моя имидж. Това е забавно и странно. Но човек свиква с това, дори се пристрастява. Играя тази игра от много, много години и съм сигурна, че добре го разбирате. Когато до нас достигна новината за убийството на Джон, моите хора създадоха организация на действие, с която да се запуши устата на неприятното въздействие вследствие на този факт. Ужасен израз, нали, като се имат предвид всички неща. Настояха да внимавам много с положението ми при тази обстановка. Тази година ще има избори и тъй нататък. Извинявам се за начина на нашата среща, ако чувствате, че ви засяга с нещо. Трудно мога да поставя някои неща под контрол.

„Съмнявам се“ — помисли си Дюит. Той седна до една от масите, облян от зеленикавата светлина на банкерската лампа. Тази светлина му беше неприятна. След малко тя седна до него. Той попита със суров глас:

— Какво искате от мен, мисис Осбърн?

— Има двама души до тази маса, детектив Дюит. Никой не ви е насилвал да сте тук. Може би аз трябва да ви попитам какво искате от мен, или само чисто любопитство ви доведе тук?

— Мен? Да. Любопитство. Отговарям честно. Освен това искам да се разровите в джоба си или в джоба на някой от вашите гости. — Кимна с глава настрани, да покаже партито. — Трябват ми две хиляди и осемстотин долара да платя на един информатор за информация за самоличността на убиеца на вашия син. Трябват ми веднага. В участък „Кармъл“ няма въобще такава сума пари за такива неща. И се съмнявам, че биха ми я дали, дори да я имат.