Ридли Пиърсън - Достатъчно основание

— Трябват ми тези две хиляди и осемстотин долара, мисис Осбърн. Хауард Лъмбровски не е убиеца. Но ние разполагаме с информация кой най-вероятно знае кой е убиеца.

— Сама ще ви напиша чек.

Дюит остана дълбоко потънал в мисли, докато Джеси Осбърн излезе от стаята и се върна с нейната дамска чанта. Разрови в чантата и намери книжка с чекове. Започна да попълва чека. Той каза:

— По-добре го осребрете и се подпишете на гърба като поръчител. — Сумата беше колкото месечната заплата на Джеймс Дюит.

Тя му подаде чека и вдигна поглед:

— Аз наруших вече правата, които имам от моята власт, детективе. Позволих като майка и като политик моите емоции да диктуват моите действия. Замесих се в криминално разследване; попречих на правосъдието; давах неправилно изпреварваща информация и получавах информация, предназначена само за определени хора. И постъпих много глупаво: онези документи дойдоха до мен, минаха през Мани, стигнаха и до Присила, до Лъмбровски. Нашите отпечатъци са по всичките им страници. Никога не съм се замисляла над това. Не знам къде ги е държал детектив Лъмбровски, но ако бъдат намерени… Е, знаете, вашите, моите отпечатъци както отпечатъците на всеки обществен служител се пазят в Министерството на правосъдието. Колко време още ще съм свързана със случая?

— Точно заради това никой не иска да се занимавам със случая Лъмбровски.

Тя вдигна рамене и каза:

— Ако тези документи бъдат намерени, всички ще изпаднем в беда. Предложението ми е такова: ще се опитам да видя дали мога да ги подканя да поискат помощ от вас по случая Лъмбровски в замяна на известни мерки за вземане под внимание на тези доказателства, ако се появят на повърхността. — Поколеба се, но продължи. — Ще се оттегля от сегашната ми политическа борба и тихо ще напусна обществената служба, ако вие можете да ме спасите от проблемите, които тези доказателства биха могли да ми донесат. Аз не съм без мое его. По-скоро бих искала да ме помнят с добро, отколкото да бъда изгонена от офиса си вследствие на вражеска кампания, раздухвана наоколо заради моята глупост по тези въпроси. И което е най-важно, бих искала да избегна, както за мен така и за Присила, всяко криминално действие, което може да произтече от откриването на тези доказателства. Не желая да бъда дискредитирана от моите колеги.

— Никой не е тръгнал подир вас, мисис Осбърн. Поне аз не съм. Вие сте жива легенда в този щат. Аз нямам намерение да съм този, който да сложи край на това. Това, което сте направила… Е, просто нещата малко са изпуснати от ръце, това е всичко.

— Определено е така.

— Лъмбровски имаше способността да изпуска нещата от контрол. Боя се, че това беше една от отличителните му черти.

— Значи се споразумяхме? — каза тя и протегна ръка.

— Нов съм като ченге, мисис Осбърн. Когато започвах, си казах, че ще избягвам такива неща, ако е възможно. Сделките в задните стаи. Нечистите задкулисни комбинации. Но още тогава разбрах, че ще има изключения. Мога да ви простя вашите доводи. Но не на командир Кап, нито на Мани Рот. Техните подбуди са много по-малко простими. Знаели са много добре какво вършат… Злоупотребили са със системата, вършели са именно задкулисни комбинации. Копирането на няколко файла не е достатъчно, за да се иска да подадат оставка. Въобще нямам предвид това. Но навярно Кап може да свърши своите двайсет години служба някъде другаде, в друг участък, а Мани Рот може да бъде убеден да спре да разделя времето си между игрищата за голф и кметството. Прекалено често отсъства, мисис Осбърн. Въобще не разбира този град. Трябва ни кмет, който е сериозен. Истууд също отделяше време за такива неща, но много ограничено и възприемаше работата си като кмет много сериозно. Беше чудесен — въздъхна и добави: — Ако някой друг намери тези документи, всичко става под въпрос. Ако не, тогава използвайте възможностите си да убеждавате. И в двата случая имайте предвид, че действително е по-добре да се занимавам със случая Лъмбровски.

— Ще видя какво мога да направя.

— Да се махаме оттук — прошепна той в ухото на Клеър откъм гърба й. Тя слушаше нещо, което й говореше някакъв джентълмен със силен слънчев загар в началото на своите шейсет години. Говореше й за потенциалния пазар на биодеградиращи пластмаси. Дюит я подръпна за лакътя.

— Няма ли да останем за вечеря? — попита тя.

Той беше почти сигурен, че това е нейният трети или четвърти коктейл. Започна да подхваща чашата от ръката й, за да я вземе, но тя я дръпна и обърна съдържанието й в устата си заедно с леда.