Ридли Пиърсън - Достатъчно основание

— Изглежда сме разбрали погрешно какво ще бъде облеклото — каза Дюит.

— Недейте да сте наивни — каза Мани Рот и отново се обърна към Клеър. — Изглеждате зашеметяващо. Заповядайте, влизайте.

Тя погледна безпомощно Дюит, когато кметът затвори вратата зад тях.

Пред тях с цялата си площ се разстла всекидневната, изпълнена с елегантни хора с чудесен слънчев тен, бъбрещи си най-различни неща, забавляващи се. Бяха се събрали на няколко групи, подобно на купчини футболни запалянковци. Врявата от смеха и шумните разговори беше оглушителна. Сервитьори и сервитьорки ги обслужваха. Джазът идваше от друга голяма стая до предното фоайе. Дюит и Клеър бяха упътени към спирална стълба, която ги отведе в приземния етаж, където огромно помещение беше пригодено за гостите — да могат да седнат за вечеря. Имаше размерите на банкетна зала; далечната му стена беше от стъкло. Дюит забеляза отвъд нея блещукащите светлини на Кармъл и тъмнината на Пойнт Лобос. До тази стая имаше още една, която беше за най-стабилните пиячи. Там имаше два бара, обслужвани от по един барман. Хората бяха разделени на групи, обикновено насядали около маси, където шумно се играеше някакъв хазарт и някой викаше нещо в хода на играта, привличайки вниманието на останалите.

Когато взеха по чаша в ръка, Рот ги отведе малко настрани и каза:

— Знаете ли, всеки тук говори за убийствата. Добре направихте, че дойдохте. И двамата. Доколкото разбрах, вие сте част от отбора — каза той на Клеър.

— Един вид — призна тя.

— Е, новината за Лъмбровски е лоша — кметът заби поглед право в Дюит. — Но поне може да е края на всичко това.

— Ако искате да кажете, че Лъмбровски е отговорен за другите две убийства…

— Вие сте този, който го сложихте на двете местопрестъпления, доколкото разбрах.

— Дори и така да е…

— И сега той се самоубива по точно същия начин — след това Рот каза поверително на Клеър: — Бих казал, че пътят свършва тук. И точно това исках да кажа тази вечер. Всички можем да кажем по някоя добра новина за разнообразие.

— Лъмбровски определено е бил замесен — каза Дюит, — но докъдето е имал възможност да стигне.

— Докъдето вие имате възможност да стигнете, доколкото чувам. Нали така, детективе? — Това беше Мани Рот деловият. Клеър отново се изчерви и изпи бавно една трета от чашата си, придавайки си вид, че не е чула.

— Вие ли сте причината Морн да не ме покани да се заловя със случая Лъмбровски?

— О, не. Съвсем сам сте си причината. Май няколко детектива от Сийсайд е трябвало да отскубнат Лъмбровски от вас в една местна кръчма. Видели са ви да се карате с него. Мислите, че вие трябва да водите следствието? С такава история, каквато имате двамата? Не е най-доброто нещо, що се отнася до връзките с обществеността. Няма място за солисти в моя състав, детективе. Ние свирим по едни и същи ноти и то хармонично. Нека кажа нещо съвсем ясно — каза той и пристъпи няколко инча по-близо. — Лейтенант Морн е убеден, че Лъмбровски се е самоубил и е свързан с другите убийства. Сега обработват някакви доказателства — каза той на Клеър, — но доколкото чувам, става въпрос за формалност.

— Значи се предполага — каза Дюит, — да отстъпя назад и да гледам как всички се правите на тъпи гъзове, каквито всъщност сте си? — Клеър дръпна ръката му. — Свирите грешна мелодия, Мани. И колкото повече продължавате, толкова по забележимо става.

— Ще ни извините ли — каза Клеър.

Дюит остави чашата си, почака Клеър да направи същото, прегърна я през кръста и започна да танцува с нея, въпреки че музиката идваше някъде откъм горния етаж.

— Джеймс! — каза тя умолително, когато станаха център на вниманието.

Той я придърпа по-близо и притисна буза до нейната.

— Нали не искаш от мен да ритна почетния гост? — Тя се изкикоти в ухото му. — Тогава ме дръж здраво и танцувай. — Двамата започнаха да се въртят, минавайки близо покрай много групи хора, прекъсвайки техните разговори.

— Правим сцена — рече тя.

— Да. Какво толкова има? — Само след секунда се приведе и каза — Гледай! — Тя надникна над рамото му и видя две други двойки да танцуват. — Диктуваме поведението. — Тя го прегърна още по-силно, притискайки тялото си към неговото. Нежно. Кракът й се плъзна естествено между неговите и отново започнаха да се въртят. Позата беше повече от танцуваща: тя му казваше нещо на ухото. То беше толкова дълго, че част от него се изгуби в съзнанието му докато го разтълкува докрай.

Горе песента спря, но те не спряха да танцуват. Когато започна следващото парче, те преминаха към новия ритъм. То беше бавен, бавен блус, в който доминираше лиричен тенор-саксофон. Прочувствената мелодия се спускаше долу като самотен, нашепващ вопъл. Той беше обладан от нейното едновременно опияняващо и ободряващо ухание, от допира на ръцете, — нежността на тялото й. Чувстваше нейния топъл влажен дъх по своя врат. Целуна я със затворени очи по ухото, после я захапа леко по врата.