Ридли Пиърсън - Достатъчно основание

Дюит поклати глава отрицателно — не беше дошъл за това. Или всъщност не излизаше ли, че е така? Звънецът от вътрешната свръзка на масата звънна и Шилстейн погледна часовника си. Усмихна се, горд от правилния разчет на времето, който беше направил. Как може човек да се довери на такъв профил, запита се Дюит. Той беше чел за точността на тези неща, но никога не беше се срещал на практика със съставянето на такъв профил. Увереността на лекаря, четяща се в тона на неговия глас, неговият безпощаден зрителен контакт обезпокоиха Дюит. Дланите му се изпотиха. Скалпът го засърбя. Този свят от зашеметяващи пръчки и усмирителни ризи го обърка и разстрои. Колко ли много бяха тези като Колет? — продължаваше да се пита той.

— Виждам съмнението, изписано на лицето ви, детективе. Науката ни наистина е неточна. — Отново потупа папките и ги подаде обратно на Дюит. — Събрали сте похвално количество веществени доказателства. Точно тези факти ми казаха, каквото могат, за вашия убиец. Интервюирал съм над шестстотин осъдени убийци. Всеки е уникално различен… и въпреки това такива профили са възможни посредством приликите между тях. Опитайте и при ФБР. Вижте какво ще ви кажат. Трябва да тръгвам… — Стана. — Колет чака.

Така нареченият тенис корт се намираше в помещение по размери около два пъти по-голямо от стаята за разпити. През средата му от горе до долу минаваше телена мрежа с отвори колкото квадратен фут. Краищата на здравите телове бяха завити около болтове, които бяха завинтени в отверстия в стоманени планки, закрепени към пода, стените и тавана. Товарен камион „Мак“ дори трудно би прекъснал тази преграда. До тази стоманена мрежа, от страната на местните обитатели, поставена на три фута разстояние, имаше втора мрежа, този път конопена, но пак със същите отвори с размерите на квадратен фут. Конопените въжета бяха снадени едно към друго с помощта на изкусно завързани и стегнати моряшки възли. Два инча широка черта от яркочервена боя беше начертана върху пода при основанието на въжената мрежа. С вече олющена червена боя посредством шаблони на английски и испански бяха написани думите: НЕ ПРЕСИЧАЙ. От страната на наблюдателите имаше четири метални стола, чийто крака бяха завинтени към пода, поставени точно зад маса, закрепена по подобния начин. Дюит седна на един от столовете. Оттатък въжената мрежа крачеше бавно Колет, този път свободен от всякакви усмирителни принадлежности. Изминаха пет минути мълчание.

— Много по-добре, не мислиш ли? — попита Колет.

— Много.

— Тук от време на време идват комисии от различни щатски администрации и разговарят с такива като нас. Знаеш ли това?

— Не — отговори Дюит.

— Нарича се тенис корт поради мрежите.

— Да.

Пак продължи да крачи бавно и така изминаха още пет минути в мълчание. Дюит почувства силно отегчение. Започна да се върти с досада и да чопли нокти. Това му напомни за Еми. Еми често се залавяше с ноктите си.

Дюит му напомни пак:

— Донесох ти видеокасетите. Последни записи.

Колет реагира гневно:

— Трябва ми повече от това! За това, което имам да ти казвам, ми трябва много повече.

Дюит почака със силно биещо сърце. Имаше нещо в начина на изразяване на Колет: ясен, категоричен, уверен, интелигентен — човек различен от този по време на тяхната първа конфронтация.

— Ти си експертът. Знаеш много повече за това, отколкото аз. Мисля, че мога да спра, който и да е, който те наподобява, но не без твоята помощ.

— Спри го, щом искаш. Не ми пука. Това си е твоя работа, човече. Мен ме е грижа за други неща. В място като това си имаш определени нужди.

— Какво мога да направя за теб? — попита Дюит. — Ако мога да помогна, ще ти помогна.

Колет се приближи до въжената мрежа, пъхна и отпусна глава в един от отворите. Отвори широко очи, заби неподвижен поглед в Дюит и започна да кима. Дюит почувства как сърцето му започна да бие лудо. Колет каза:

— Даа… започваме, слушай.

И пак започна да крачи насам-натам.

— Ще ти кажа, че това, от което човек има нужда, което най-много би му се харесало, е един „Мицубиши“ с двайсет и седем инча диагонал и да може да хваща всички кабелни програми, ама всички кабелни, и един от ония видеокасетофони „Панасоник“, изцяло с дистанционно управление. Всичко това да е за мен. И да има договорено с някой от видео магазините в града редовно изпращане по пощата на касети. Знаеш ли, десет касети на седмица, всяка седмица докато ме държат тук. Такива неща правят престоя ти в такова заведение поносим. Всеки си има нуждите. Постоянно те тъпчат с наркотици. Може донякъде да ти става хубаво и леко, но всъщност е едно голямо нищо.