Ридли Пиърсън - Достатъчно основание

Стаята носеше следите на дълги години живот. Масата, завинтена за покрития с балатум под, беше много нащърбена по ръбовете. Четирите метални стола около масата също бяха закрепени към пода. Дългата до раменете коса на Колет и рядката му, но разрошена брада не спомагаха да се подсили общия хигиеничен вид. Човекът се различаваше много от образа на снимките при ареста, правени преди години. Влажни червени устни, кървясали очи, плосък нос с достатъчно стърчащи от всяка ноздра косми, за да се направи четка за рисуване. Точно така по филмите се изобразяваха лудите. С хора като този. Какво ли ставаше зад тези очи? По усмирителната риза имаше избледнели кървави петна, които някой се беше опитвал да избели. Той седеше на стола си с вързани ръце в положение скръстени предизвикателно пред гръдния кош. Кожата му беше бледа на цвят като усмирителната риза, очите — като на обработван с наркотици, с полуотворени клепачи. Гледаше като че ли някой го беше ударил жестоко през очите.

Дюит почувства как тръпки на страх пропълзяват по гърба му и гърлото му се стегна. Отвратителна миризма изпълни малката стая, миризма напълно чужда за Дюит, миризма, която не беше тук само преди няколко минути. Тя го ужаси. Заради нея отначало двамата седяха няколко минути в неудобна тишина. Дюит потри ръце, опитвайки се да ги стопли и накрая ги вдигна несъзнателно към устата и духна в шепите си.

Колет видя добре движенията му, ухили се и каза:

— Казвам се Харви.

— Да, знам. Аз съм Джеймс Дюит.

— Друг лекар?

— Не, ченге. Детектив Дюит. Трябва да ви задам няколко въпроса.

— Федерален?

— Не.

— Женен?

— Не.

— Каза ли ти Шилстейн причината, поради която ги убих? — И си отговори сам: — Защото мъртвите стават едни такива тихи и кротки любовници. — Извъртя очи в орбитите им и дебелият му розов език навлажни устните му. — Омръзват ти животните. Бях чул, че овцете са много хубави — ухили се. — Но край мен нямаше никакви овце.

Дюит се опита да събере мислите си.

— Имам няколко въпроса — каза той.

— Нека да ти разкажа за това и ще говорим.

Но Дюит не му обърна внимание. Спомни си какво му каза Шилстейн и каза:

— Престъпленията ви са били много трудни за откриване.

Човекът кимна утвърдително.

— Избудалкал сте полицията като сте направил жертвите да изглеждат като че ли са се самоубили.

— Те наистина се самоубиваха. Умряха от задушаване.

— Какво бихте казал, ако някой се опитва да ви подражава?

— Подражанието е най-искрената форма на ласкателство.

— Знаете ли дали някой ви подражава? — попита Дюит.

— Има ли такива?

Дюит описа двата криминални случая — Осбърн и Макдъф — и попита:

— Какво мислите?

— Важно е не какво мислим, а какво знаем — отговори Колет, извръщайки отново очи.

— И какво знаете?

— Повече от теб. Поне така трябва да си мислиш, иначе нямаше да си тук.

— Тук съм, за да се опитам да науча нещо от вас — каза Дюит. — Някой ви имитира, но за разлика от вашите случаи не намерихме никакъв признак за удушаване преди маскираното самоубийство. Как би се справил човек с такова нещо според теб, Харви?

— Убиването е нищо. Дори не е никак забавно. Забавното е да си с тях след това. Трупът изстива доста бързо. Знаеш ли това?

Неприятната миризма пак изпълни стаята. Дюит подръпна яката на ризата си и разкопча горното й копче.

— Изглеждаш глупаво в тази вратовръзка. Не ти ли го е казвал някой?

— Всеки ми го казва — каза Дюит, продължавайки да се опитва да постигне препоръчания контакт. Свали очилата си и потърка стъклата им.

— Аз съм оригинал, Дюит. Аз съм гений. Каза ли ти Шилтейн, че съм гений? Разговаряхте ли за резултатите от тестовете ми?

— Един гений би си представил как става това нещо.

— Видях за убийствата по новините. Знам всичко за твоите случаи. Повече, отколкото си мислиш. Много повече. Но ти ще си отидеш оттук. А аз няма. Това изисква малко обосновка.

— Сега мисля, че лъжеш. Не ме лъжи, Харви. Донесох филми с мен, нови филми, но няма да ги получиш, ако лъжеш.

— Нека да ги видя.

— Нямаше да ми позволят да ги донеса тук, Харви, защото мислят, че си опасен.

Той започна да се бори в своята усмирителна риза.

— Мразя това нещо! — Падна от стола. Дюит стана и тръгна към него. Човек от охраната нахлу през вратата, което доказваше, че ги наблюдават. Той държеше в дясната си ръка зашеметяваща пръчка — здрава, подсилена версия на електрическия остен за животни и сестра на по-усъвършенствания „Тейзър“, разполагаща с мощни батерии. Дюит знаеше за тези инструменти от един семинар по специални оръжия.