Ридли Пиърсън - Достатъчно основание

На тази й трябваха единайсет минути. Блъскаше се комично из всички посоки в стаята, клатеше силно главата си, крещеше със своя грозен глас на проста улична котка. Но полза никаква. Мъжът се тресеше от смях, хилеше се, радваше се от все сърце, докато накрая котаракът залитна настрани, падна и се задъха тежко, френетично. Само замалко. После остана тих и неподвижен. Мъжът изръкопляска. По скалата му от едно до десет, той можеше да бъде оценен шест или седем.

По-добре от средното.

Даде трупа на своето куче, да си поиграе с него, и също толкова се радва и на това. Кучето накрая го побутна с носа си в калта, както правеше с чорапите на мъжа, и после захапа и откъсна крак.

Това беше достатъчно.

Той не обичаше да гледа кръв.

Кларънс Хиндеман дойде за церемонията на Ръсти в Пойнт Лобос в бермуди от каки и джунглено яке като от някоя бананова република. Пойнт Лобос, забележителният щатски крайбрежен резерват, който беше изиграл важна роля в брака на Дюит, беше свързан едновременно с много скръб и приятни преживявания. Залесен с много монтерейски борове, неговата неравна крайбрежна линия, на много места с отвесни скали, е изложена на силните и вечни удари на неспокойните разбиващи се вълни, постоянно бели на фона на смарагдовите води. Това е магическо място, в което морски лъвове се излежават лениво, поемайки слънчева светлина върху мъхести островчета от скални издатъци, или махат енергично с уродливите си крайници над главите, за да се противопоставят някак на брутално упоритите крайбрежни ветрове.

Този следобед бризът беше натежал от солени пръски и дъх на боров клей и се носеше със сила навътре в сушата. Кафявите треви и голите храсти шумяха упорито под неговия натиск.

Хиндеман държеше в ръка студена бира докато водеше останалите по тясната алея към Кипарисовата горичка. Достигнаха Наблюдателната кула, минавайки под едно дърво, накланящо се болезнено под въздействието на вятъра откъм морето, извито подобно на човек, придържащ шапката си срещу вятъра. Силният шум от разбиването на вълните избухна далеч, по-долу от тях, донесен от порива на вятъра. Над високия бряг се издигнаха облаци от бели пръски, високи двайсет фута, и звук като от приглушена експлозия. Всички се сгушиха на едно място и обърнаха гърбове към вятъра. Дюит беше благодарен на приятели като Кларънс и Брайър.

Еми отвори капака на урната. Малко от пепелта се вдигна и полетя с вятъра. Тя веднага сложи длан да я затвори.

— Като че ли е искал много до изскочи — Хиндеман опита шега с останалите трима, но успя само с Дюит, който се усмихна. Брайър изгледа своя баща с язвително неодобрение.

Еми имаше много спомени оттук — спомени от нейната майка, от уикендите на тяхното семейство навън — и въпреки че тя беше избрала да бъдат тук, леко се запъна и погледна Джеймс за утеха. Той я прегърна и притисна към себе си.

— Няма нужда да правим това, Ем — прошепна той.

— Ти ще кажеш ли нещо? — попита тя своя баща.

Той каза мрачно:

— На Ръсти и мен никога не ни трябваха думи да се разбираме един друг. Той винаги знаеше как се чувствам аз. Той винаги ще бъде с мен, Ем. Винаги. По такъв начин той е безсмъртен. — Протегна ръка и докосна керамичната урна.

Приковала неподвижно поглед в контейнера и с очи пълни със сълзи, Еми вдигна поглед и погледна своя баща.

— Били сме тук и преди, нали, татко? — попита тя.

— Да, били сме, Ем — отговори той и веднага беше погълнат от спомени.

Тя се разплака, прехапала долната си устна; гледаше почти кривогледо. Джеймс почувства сълзи в своите очи, които след миг започнаха да падат. Нищо не му причиняваше толкова силна болка, колкото да гледа Еми как плаче. Тя каза:

— Мисля, че единственото нещо, което мога да кажа, е, че обичах Ръсти страшно много. Всички ние обичаме Ръсти страшно много и сега… сега той ще отиде при мама завинаги. Желая му късмет.

Дюит прегърна още по-силно и топло своята дъщеря. Привидя му се Ръсти да тича и дори чу неговия лай, почувства неговия топъл възкисел дъх по врата си, езика му по своята буза. Нищо не беше толкова мило. Подпря леко брадичката си на главата на дъщеря си и сълзите му потекоха в нейната коса.

— Късмет, Ръсти — повтори Еми. Хвърли урната от високата скала. Пепелта се разсея на вятъра като дълга сива опашка и изчезна. Тя се обърна и зарови лице до гърдите на Джеймс.

— Не е справедливо — оплака се тя.

Той погледна над нея към урната, която падаше, и също изчезна от поглед.