Ридли Пиърсън - Достатъчно основание

Хауард Лъмбровски.

Дюит хвърли поглед обратно към къщата. Със сгушен на ръцете му пудел Карл Кап го наблюдаваше от прозореца. Кап погали кучето, продължавайки да гледа към Дюит. След миг се обърна и изчезна във вътрешността на къщата.

Човекът приклекна близо до оградата, която минаваше зад автомивката. Навсякъде имаше разхвърляни отпадъци, предимно хартиени и изхвърлени от коли, избледнели и набръчкани от дъжда и вятъра. Няколко найлонови бутилки и много кутии от газирани напитки лежаха смачкани в калта, въпреки че повечето от алуминиевите бяха събирани за преработка от вторични суровини. Мястото беше страхотно за котки. Котките си умираха за това място покрай оградата. Обичаха да се скитат и ровят из купищата боклуци. Вдигаха шум из тях с часове, крещяха убийствено, когато се сношаваха, драскаха и мяукаха из своето мизерно съществувание. Бяха жива досада и човекът ги ценеше затова, за което малцина други биха ги погледнали. Употребяваше ги за своя цел. Имаше замисъл.

Той бръкна в чантата си от торбата с котешка храна кити-бити, извади внимателно от нея и започна да оформя следа. Внимаваше с всеки миг от живота си. Беше такъв внимателен от години и нямаше намерение да се променя. Докато ги подреждаше в линия, броеше кити-бититата внимателно както играч на покер брои своите чипове. Ефективният капан изискваше съответна стръв. Кити-бититата бяха точно това, което трябваше. Бяха направени във формата на жетони, по-скоро във формата на колелца на вагон. Осем, девет… Подхвърли десетото в устата си и го сдъвка. Дъвчи храната си сто пъти, винаги казваше майка му. Усмихна се при мисълта за нея; парченца от кити-бити се пъхнаха между зъбите му. Не бяха толкова лоши — имаха вкус на черен дроб. Той много обичаше черен дроб и бекон.

Следата водеше зад ъгъла на неговата сграда, където беше оставил паничка с мляко, размесено с кодеинов противокашличен сироп. Постави своя стар стол за поляна на няколко фута от паничката и седна в очакване. Търпението беше нещо, което беше научил преди много време. Търпението беше това, което правеше внимателното планиране да се изплаща.

Измина малко повече време от обикновено. Около четиридесет и пет минути. Един мърляв котарак, който виждаше от няколко дни насам, се показа иззад ъгъла. Изглеждаше като че ли имаше шест бащи и лошо зрение. Обонянието му го водеше по жетоните кити-бити. Беше слаб, жилест, див. Мъжът седеше неестествено тих и неподвижен със задържано дишане — една от добре развитите му способности. Котаракът напъха лакомото си лице в паничката и вдиша млякото.

Любопитството не убива котката. Нито лакомията. Човекът я убива.

Той остави котарака да се отдалечи малко, когато свърши с млякото. Част от развлечението следваше именно сега: гледането. Както и при хората. Част от развлечението беше знанието, че всичко е свършено преди още да започне. Никои от котките не успяваха да се отдалечат много. Никои. Тази обаче успя да се отдалечи повече от средното за останалите. Малко повече. На тридесет или четиридесет ярда. Можеше винаги да отгатне какво е положението по опашката. Когато кодеинът започнеше да действа, опашката не можеше да се държи нагоре и увисваше. Ставаше тежка. Тогава можеше да се приближи, както сега се приближи до котарака. Котаракът погледна над рамото си с лъскавите си изцъклени и многоцветни очи като пиян безделник от долнопробен квартал с безброй кръчми, който чува, че приближаваш зад него, но не може да се принуди да се дръпне от пътя ти, въпреки че изгаря от желание да го стори. Мъжът си сложи чифт дебели кожени ръкавици и вдигна котарака с един замах.

— Добро котенце — каза той тихо в ухото му.

Сбогом, котенце, по-скоро беше подходящо да се каже.

В стаята човекът уви всяка лапа с найлонова лепенка, премахвайки възможността ноктите да бъдат използвани. Когато свърши с това, котаракът се огледа объркан и озадачен. Слисан и изумен той захапа една от увитите лапички.

— Не, не — каза мъжът и сложи торбата от кити-бити на главата на котарака. Закрепи я на врата с дебел гумен ластик усукан два пъти за по-сигурно. Тогава пусна котарака и го остави да обикаля из стаята.

Само за няколко секунди найлоновата торба се замъгли. Тялото вече нямаше никаква глава, никакви очи. Котката започна да удря с лапичките по торбата, но безполезно. Колкото повече се напрягаше, толкова повече използваше скъпоценния въздух. В един миг започна да извършва всички движения бързо. Затича се с най-бърза скорост и се блъсна в насрещната стена, заслепена от мъгливата торба. Отскочи от стената, залитна и започна да тича в кръг. Мъжът се засмя при тази гледка. Глупава котка.