Ридли Пиърсън - Достатъчно основание

Дюит отвори плика и извади многото листи, отпечатани с компютърен шрифт на принтер.

— Какво имаме тук, Сам?

— Както ти казах, подарък.

Дюит вдигна поглед:

— Да не искаш да прочета всичко това?

— Това е за тридесет и петте латентни отпечатъка, които ни изпрати О’Дейли, включително четиринайсет откъслечни по жиците на таблото. Трудни бяха откъслечните, мога да кажа. Много малко извивки и примки, фотосите ги показват от едно до четиринайсет — обясни той. — Знаеш как работи АСЛО: компютърът претърсва базата данни за подобни на отпечатъците образци, които имаме. Откъслечните като тези трябваше да бъдат обработвани вечно. Компютърът просто си скапа мозъка. Този, към който проявяваш интерес, е означен с номер седем. — Дюит ги прерови и го намери. — Всичките други се оказаха помия. Никакви хитове. Два се оказаха на Макдъф.

— Номер седем най-вече?

Рамирес насочи вниманието на Дюит към купчината папки и по-конкретно към фотокопие от някакъв арест, намиращо се най-отдолу.

— Марвин Ууд е твоят човек — каза той. — Живее в Сийсайд. Пада си по големите кражби. Списъкът на до сегашните му е цяла миля. Обича да задига касетофони на коли. Звучи ти познато, нали?

Дюит нетърпеливо разрови купчината документи и накрая намери папката с досието на Ууд, обвита с бандерол. Снимките на физиономията му показваха чернокож с раздалечени едно от друго очи, миловидно лице и плосък профил. Беше записан като висок шест фута и един инч, 210 фунта тежък; неженен. Арестуван девет пъти. Осъждан два пъти. И двата пъти пуснат условно. Беше условно на свобода повечето време от последните три години. Доклада за поведението му по време на условната присъда сочеше, че понастоящем е нает на работа в бензиностанцията на „Шел“ в Кармъл.

— Можем да докажем, че Ууд е бил в колата на Макдъф — обясни Рамирес. — Можем да докажем, че е пипал жиците, които са били свързани със стереото. Изучи го и ще видиш, че Ууд си пада по пипанията и оставянията на следи.

— Някои от другите отпечатъци да са негови?

— Не, нито един.

— Значи поддържаш становището си. Как можеш да обясниш отпечатъците по жиците, а не някъде другаде в кабината? — попита Дюит. Негова беше отговорността да открива и отстранява проблемите, да мисли три крачки напред.

— Хей, не забравяй, че там има и няколко зацапани отпечатъка, които не е ясно чии са. Може да са негови. Или може да се е сетил да избърше всичко твърдо, от желязо и стъкло, в кабината, а да е забравил жиците. Или си е свалил ръкавиците, за да напипа по-добре жиците. Това са съвсем естествени неща.

— Ще се съглася с теб.

— Благодаря ти, аз мога да сложа Ууд в колата. Останалото зависи от теб и е твое.

— Никога не е предприемал опити за физическо насилие — забеляза Дюит, четейки един от документите за арестуване на Ууд. — Нямало е никакво насилие в миналото му. Това не пасва много добре за убиец.

— И аз го забелязах — призна Рамирес. — Но хората се променят. Как е дъщеря ти?

— Еми?

— Тази, която беше наранена.

— Тя е Анна. Не върви на добре. Още е в кома.

— Ако имах по-малка изкуствена челюст, щях ей така да си я въртя из устата и да не питам каквото не трябва. Извинявай за въпроса.

— Не се притеснявай. Еми е страхотна. На четиринайсет, а има акъл за четиридесет. Страхотна е.

— Аха.

— Как е семейството ти?

— Розита и аз се разведохме преди около две години. Живея сам с една котка, която се казва Бийнс и един цветен телевизор, казващ се „Сони“. А при теб ли е още твоята екзотична риба в аквариума у вас? И всички останали същества от твоя домашен адски готин „Морски свят“?

— Добра памет имаш, Сам. Не, продадох ги всичките. Жилището, в което живеем сега, е доста малко. Имах прекалено много спомени, разбираш.

— Даа. Аз продадох нашето легло на един битпазар почти за нищо. Всеки път, когато легнех в това проклето нещо… Не знам. Трябваше да го продам. Разбираш…

Дюит кимна утвърдително. Когато Рамирес си отиде, той вдигна слушалката на телефона.

Първо се обади на Бъфорд Нелсън, второ — на полицая, който контролираше условната присъда на Марвин Ууд, и трето — на полицейски участък „Сийсайд“.

Клеър О’Дейли изпитваше болки, защото столът беше евтин и неудобен. Началството се стискаше за столовете, масите, заплатите, дори за самата сграда и вместо това избираше да харчи обществените пари за хроматографни компютри, електронни микроскопи и портативни лазери. Доста странно й се струваше това, че хората, които си плащат данъците, биха допуснали престъпленията да съществуват в такъв мащаб и жестокост, като сегашните, когато всичко, което се изискваше, беше пари, за да се сложат под контрол. Службите, които прилагаха на практика законите, страдаха от липса на достатъчно персонал, квалификация и парични средства, особено последните. Те бяха в ужасяващ недостиг. Клеър О’Дейли не беше никакъв политик. Тя отбягваше политиката, но живееше с постоянното удивление, че хората могат да изберат да живеят с престъплението.