Ридли Пиърсън - Светкавично бягство

Мъжът я държеше отзад през шията с една ръка и залиташе ту към прозорците, ту към вратата, напред-назад, като пиян танцьор.

Звукът отвън напомняше десанта в Нормандия.

Той заваляше думите, но говореше високо просто за да чуе собствения си глас.

— Толкова време да искам да умреш заради това, което знаеш… — Измина около минута, преди да завърши мисълта си: — … и ето те тук, но по-ценна за мен жива.

Тя имаше достатъчно ум в главата да не се опитва да говори, защото всеки път, когато отвореше уста, той притискаше по-силно гърлото й почти до безсъзнание. През няколкото кратки минути под обсада Хоуп започна да разбира, че няма да умре като победена жертва. Макар и победена, сега тя играеше, не оказваше съпротива, докато търсеше благоприятна възможност. Обучението й като защитен свидетел се настани обратно в съзнанието й. Лакти. Пети. Слабините на противника. Гръкляна. Бяха й казвали, че приложението на натиск, по-голям от четири килограма, във възходяща посока е достатъчен да откъсне човешко ухо. Ангажирано с подобни мисли, съзнанието й се намираше в състояние на напрегнато очакване, в което времето, звуците и жестовете сякаш се сливаха, а самоувереността й растеше. Беше стигнала дотук съвсем сама.

„Не трябваше да ме оставяш жива, помисли си тя.“

Нейният миг настъпи по-рано, отколкото бе очаквала. Прие го като дар и не възнамеряваше да го изпусне. Дойде като двоен удар. Първо, ослепителен блясък, много по-жив, по-истински от предишните. Огнено кълбо, толкова ярко, че обля стаята в синкави отблясъци. Почти незабавно последва мощна звукова вълна, която проникна дълбоко в костите й, раздроби два прозореца и напука трети. Посипа се стъкло, сякаш някой келнер бе изпуснал поднос. Хоуп се люшна напред, използва задника си като лост и рязко се изправи, като засегна челюстта на мъжа със задната част на главата си. Извъртя се наляво, освободи се от лакътя, който притискаше гърлото й, изтръгна се от менгемето на хватката му и се втурна към първия от счупените прозорци, спирайки само колкото да почисти назъбеното стъкло. Прелетя през прозореца като атлет три етажа надолу; падаше, разперила ръце, когато видя двата контейнера малко вляво. Разбра, че преценката й е погрешна, че не е избрала верния прозорец. Нямаше значение, беше се освободила от него, падаше свободно и махаше с ръце като тийнейджър, който скача от скала в езерото отдолу. Нейното езеро бе асфалтът, а приземяването — трагично.

Обзет от неверие, Филип гледаше как единствената му възможност да се спазари излита през прозореца като Питър Пан. Съвършенството на скока й — нещо, което самият той никога не би могъл да направи, — толкова го разяри, че се втурна към счупения прозорец, наведе се и насочи пистолета надолу към рухналото, осакатено тяло. Стреля, без да вижда добре от дима и бъркотията. Пропусна и двата пъти. Сега се прицели по-внимателно, изпълнен с решимост да приключи с това; насочи дулото и го фиксира върху проснатата фигура.

Внезапно с крайчеца на окото си зърна червената светлинка с големина на светулка върху гърдите си и първата му реакция, като на всеки, който забележи оса или пчела върху себе си, бе да я отърси. Но тя не отлетя, защото не бе насекомо. Последната му мисъл бе, че знае какво е това: лазерният мерник на снайпер, фиксирал червена точка в средата на гърдите му.

След това — дупка. Разкъсване в момента, когато едрокалибреният куршум излезе през отвор, пет пъти по-голям от този на влизане.

Филип бе хвърлен назад, сякаш бе блъснат от камион, разперил ръце настрани, върху пластовете раздробено стъкло.

Стигнал дъното на коридора на горния етаж, Ларсън чу два изстрела в непосредствена близост. Звук от екзекуция. Отиде до вратата, ритна я, вдигнал оръжие, но единственото, което видя, бе добре облечен мъж мъртъв на пода сред море от раздробено стъкло. Никаква кръв, отворени очи, мъртъв.

Щеше да излезе, когато забеляза синята пластмаса от строшения си мобилен телефон на килима пред празния тапициран стол.

Провери шкафовете. Завъртя се в средата на стаята, убеден, че тя е тук. Умът му сглоби счупените прозорци, мъртвия тип в скъпи дрехи, убит там, където бе стоял, и се втурна да погледне навън.

Ако съзнанието му бе изчистено от емоции, ако бе способен да разсъди как мъжът се е озовал мъртъв на пода, никога нямаше да се приближи до отворения прозорец. Но сега отчаяно желаеше да я види и разбра, без никой да му казва, разбра без каквито и да било доказателства, че Хоуп е скочила.