Алън Кол - Дворът на хилядата слънца

— Но — намеси се Стен — оставам с впечатлението, че сте съгласен, че трябва да има някаква среща.

Императорът въздъхна.

— Да, трябва да има. Опитвах се да шикалкавя. Щом толкова държат да разговарят с височайшата ми особа — може да разговарят, може да не разговарят. Това би било върховното признаване на техните военни водачи. Ще ми създаде безкрайни проблеми с останалата част от Империята. По дяволите, Вечният император не може просто така да седне и да си говори с всеки. Това скапва цялата система. Трябва да се отчита императорската ми загадъчност. И това, капитане, не е въпрос на егоцентризъм, това е лепилото, което споява цялата гмеж в някакво подобие на цялост.

— Значи шикалкавите — каза Стен.

Императорът се усмихна.

— Не е ли за това цялата дипломация? Или шикалкавене, или война. — Сви рамене. — Някои от високоплатените ми адвокати може и да не се съгласят, но винаги съм смятал, че съдебната препирня е по-евтина от войната.

Довърши бирата си и стана.

— А не мисля, че войната с Таан ще е дреболия.

Вечният император се обърна да си тръгне. Но се спря и удостои Стен с една от най-очарователните си усмивки.

— А бих могъл да използвам някоя едва жива виновна страна, за да се отърва още сега.

— Колко дълго можете да продължите да отлагате? — попита Стен.

— Все по-малко — каза Императорът. — Искам да изстържеш говната до дупка.

Стен кимна.

— Ще ви намеря човека, сър.

— Знам. Знам, че ще го намериш.

И Вечният император надигна рибарските такъми и се повлече към изхода. Стен го гледаше — и за миг си помисли какво ли ще се случи, ако „младият капитан“ се провали.

Дори ако беше операция на „Богомолка“, системата на безопасната явка, която Стен, Алекс и лейтенант Хайнис създадоха в „Синия бхор“, щеше да е истинско чудо. Дори само като начало тя включваше няколко различни отдела, обикновено неизпълнима задача при почти всякакви обстоятелства. Дори обикновено циничният Алекс бе силно впечатлен колко добре пасва на мястото си всеки от хората.

Като начало, сигурността бе абсолютно задължителна. Стен и Алекс трябваше да намерят няколко сигурни главорези, които да държат на мушка всеки, който би могъл да прояви интерес към стария хан.

Затова подбраха грижливо няколко стари приятелчета от секция „Богомолка“, които бяха или на щабно разположение, или в отпуск „по болест“. От тези хора човек не можеше да очаква зъбене и ръмжене. Те или ти се усмихват и те целуват, или се усмихват и ти прерязват гърлото.

След това идваха хората от имперската полиция. Хайнис внимателно беше избрала няколко благонадеждни ченгета.

Системата работеше така, че хората по сигурността патрулираха отвън, а групата на Хайнис управляваше отвътре, с временни припламвания по веригата при някоя неуместна намеса на Алекс и Стен. Талантите, включени в екипа, за съжаление гарантираха всеки потенциално да е стиснал другия за гърлото. Всички бяха главно ченгета. Но всички бяха суперспециалисти. Талантите варираха от хакери, през компютърни техове, архивисти и специалисти по шпионаж на комуникации. И всички бяха много умни, благонадеждни и приятели на Хайнис.

Едно нещо Стен бе длъжен да им признае — бяха адски добри. Бяха същите хора, които бяха проследили Динсман и накрая бяха локализирали Стинбърн.

А и начинът, по който го правеха, заслужаваше да се види. При подобна операция, ако я бяха възложили на „Богомолка“, възможно най-сложният и изразходващ най-много енергия компютър щеше да преравя наведнъж милиони файлове. Големият проблем с Първичен свят бе в това, че всичко дори със средна промишлена мощност излъчваше червени сигнали във всички посоки. Първичен свят освен това бе столицата на цялата шпионска пасмина в Империята, в това число и промишления шпионаж.

Ето защо Лиз Колинс, полицейският шеф на компютърните техове, бе предложила да се оборудват с петдесетина малки компютъра, всеки с коефициент на интелигентност колкото на петгодишно дете. След това тя и помощниците й ги бяха свързали в едно, получавайки по този начин може би най-сложната система на планетата. По-важното беше, че поради естеството на мрежата можеха да се гмурнат и да излязат от всяка информационна система, без да бъдат засечени и без да оставят следа. Като допълнително предимство Лиз бе организирала системата така, че да може да краде мощност. Един постоянен монитор — захранващ компютър — се промъкваше вътре и извън енергийни източници и крадеше достатъчно, за да може цялата система да работи, но не толкова, че това да се отрази сериозно на нечия лична сметка.