Алън Кол - Дворът на хилядата слънца

— Всички я имаме, рано или късно — каза Стен. Търсеше точното място за удар.

— Ще ви кажа едно, капитане… Стен ли бяхте?

— Докторе, говорите като човек, който много държи да умре. Аз искам да ви опазя жив.

— Жив — отвърна замислено Стинбърн. — Защо? Очевидно всичко се е провалило. А може би не е…

Стен се ококори. Не за първи път се изправяше пред човек, който като че ли е луд, а думите на Стинбърн показваха точно това.

— Какво да се е провалило?

— Искате да говоря, нали?

— Естествено.

— Капитане, би трябвало да знаете какъв съм бил.

— Корпус „Меркурий“. Аз също — подхвърли Стен и пристъпи предпазливо към лявата страна на мъжа.

— В друг свят и по друго време можеше да сме приятели.

Стен преднамерено спря за миг, уж че размисля.

— Мда — отвърна той бавно. — Може би. Мамка му, винаги съм искал да бъда лекар.

— Но това щеше да е в друго време — каза Стинбърн.

Стен разбра, че му играят игри.

— Трябваше да кажа, че имам две смърти. Вашата и моята.

— Тогава вие сте на ход, докторе. — Стен се стегна в скафандъра си в поза почти за бой.

— Не така, капитане. Вие ще умрете. Тук и сега. Но ще ви кажа следното. Никой не бива да умира невеж. Ще ви дам едно обяснение. Заара Варид.

Стен включи микрофона си и в същия миг осъзна, че двете произнесени думи са достатъчно обяснение за Стинбърн. Видя го как се изви в скафандъра си.

Годините тренировки в „Богомолка“ бяха научили Стен на всевъзможните начини, с които един агент може да се самоубие, и сега той много добре разбра, че с гърчовете си Стинбърн се мъчи да свие раменните си плешки. Стен се задвижи мълниеносно, залегна и се превъртя зад една от пулсиращите скали с надеждата, че живият минерал ще устои, щом…

Първият трясък не беше чак толкова силен. Бомбата, имплантирана между раменете на Стинбърн, не се оказа толкова ефективна. Най-силният взрив дойде от сгъстения кислород в скафандъра на Стинбърн, който изфуча като огнено кълбо през пещерата.

И после нямаше нищо освен воя на вихрушката във външния приемник на Стен. Той се надигна и погледна няколкото парчета от скафандъра, търкалящи се по прашния под.

Заара Варид. Една следа. Стен беше съвсем наясно, че тази единствена следа няма да е достатъчна.

Тръгна обратно по пътеката, поведен от шлемокомпаса си към купола.

Първата му работа беше да измъкне Алекс. Стига все още да беше жив, това щеше да е лесно.

Защото следващото, което го чакаше, бе да се изправи пред Императора с почти нищо в ръцете.

„Синият бхор“ бе двуетажна, проточила се покрай брега на реката Вий дълга сграда. Построена преди около столетие, странноприемницата обслужваше местното рибарско население и дребните фермери, обитаващи поречието на Вий. Долината беше красива, с полегати скалисти хълмове, издигащи се към ниските сиво-синкави планини — място, където човек можеше да си уреди поносимо битие, като се отдаде на риболов, или непоносимо такова, като рови от земята камъните, които никнеха по-бързо от картофи. Все пак животът можеше да е приятен в това място, удобно за уседнал семеен живот.

Но след това любителите на спорта от Първичен свят го откриха. И рибарски сезон след рибарски сезон в долината започнаха да се изсипват хора, дошли да ловят хитрите, избягващи стръвта златни рибки, щъкащи из реката. Построиха се нови пътища. Бизнесът разцъфтя неимоверно и даже там, където преди съществуваха само единични ферми, изникна град — Ашли на Вий.

Долината просперираше, а с нея — и „Синият бхор“. Започна като един малък, не особено комфортен бар със стая за наемане на горния етаж. Собственик след собственик разширяваха хана, за да се справят с нарастващия бизнес, след което го продаваха. В един момент „Синият бхор“ се хвалеше с двата си бара, една разнебитена кухня с размерите на цяла къща и десетина стаи, всяка с камина с различен дизайн. Тъй като всеки нов собственик на „Синия бхор“ бе добавил по някоя стая, градина или камина, точно в този ден нямаше нищо особено в това, че над заведението кръжаха строителни грависледи и стоварваха материали и работници.

Посрещаше ги и ги насочваше най-новият собственик, Крис Фрай. Беше висок слаб мъж, който не разбираше много от баланси, освен от собствените си. Фрай бе закупил мястото с парите, получени при пенсионирането, но нещата не тръгнаха кой знае колко добре. Най-големите му проблеми бяха, че беше твърде щедър и имаше склонност да черпи тези, които му допадат; предпочиташе предимно да слага резето и просто да отиде на риболов; а единствените хора, с които наистина се разбираше, бяха въдичари — сериозни въдичари като него, които рядко разполагаха с пари и винаги отсядаха на вересия.