Алън Кол - Дворът на хилядата слънца

Фрасна лицевия предпазител на един миньор, после беше твърде зает, за да види дали мъжът е паднал — сграбчи замахналата, стиснала желязна кука ръка и набута куката в корема на трети миньор, взривявайки скафандъра.

Миньорът изхъхри и се отпусна.

Миньорите се заотдръпваха, за да се прегрупират. Алекс включи кислорода на скафандъра си на пълна мощност и зачака.

Тълпата — вече само половината проявяваха интерес към боя — се разколеба.

Това вече беше прекалено и миньорите настъпиха във фаланга. Фалангата действа много добре, стига да не си в първия ред. Алекс легна в калта пред люка и се затъркаля като каца срещу връхлитащите миньори. Първата редица залитна и изпопада, блокирайки надлежно люка. А Алекс вече налиташе бясно откъм тила им. Таранът на неговия шлем бе също толкова ефективен, колкото краката и юмруците му, и тълпата се разколеба, обърна се и побягна по тесните проходи надалече от Алекс.

Той се съвзе, прекъсна кислородната батерия на скафандъра си, отвори лицевото стъкло и издиша дълбоко, за да изцеди донякъде еуфорията и адреналина.

Алекс се огледа с надеждата да види изпаднала във възторг публика. Такава липсваше — жертвите или бяха окончателно довършени, или хленчеха за медицинска помощ, или изпълзяваха на бърза скорост. Но на Алекс му беше все тая.

— Т’ва — продължи той — е балада. Научих я на коляното на мама и на други нейни стави. — Погледна загрижено към въздушния люк зад себе си. — Е, малки Стен, дано да си спипал докторчето преди тия тъпаци да разберат, че пазя люк, а не мост…

Прахта беше пълна с метални частици, издухани в жълтата мъгла, забулила външността на купола. Стен погледна за миг към взривените стени на доскорошните стаи на Стинбърн и тръгна по стъпките, оставени в прахта.

На всеки десетина метра те навлизаха сред онова, което можеше да се нарече хълмове, ако не се издуваха непрестанно, пулсирайки и рухвайки в развалини.

Следата заобикаляше една такава грамада. Прилепен към земята, Стен едва не умря — успя в последния момент да изпълзи настрана, когато грамадата нарасна, разцъфтя и изхвърли с взрив своите „спори“.

Подозрително лесно, предупреди го умът му. Стен се помъчи да види напред в жълтата мъгла, да проследи бързо чезнещите стъпки, изкачващи се нагоре, но те се скриха на повърхността на едно току-що „раждащо се“ скално плато. Ръката на Стен помете в кръг около последната стъпка и замря, сочейки като стрелка посоката на оставената диря.

Той погледна нагоре. Под скалната плоскост имаше малка пещера. Ветровете все още не бяха издухали металния прах по пода и Стен ясно видя отпечатъците, водещи надолу.

Запристъпва предпазливо. След три крачки всички системи светнаха в червено. Стара шега: „Как можеш да познаеш човек от корпус «Меркурий»? По следите. Той винаги стъпва заднешком.“ Стен тромаво се извъртя в скафандъра си тъкмо когато Стинбърн се хвърли към него от укритието си при входа на пещерата.

Лопатестото острие на оръжието на Стинбърн се насочи към лицевия предпазител на Стен, но смазващият му ритник отпрати Стинбърн на кълбо в жълтия прахоляк.

Стен се надигна тъкмо когато Стинбърн натисна спусъка. Вече имаше представа за оръжието и се извърна така, че да се окаже колкото може по-малка цел; бронираната му в костюма ръка успя да пресече траекторията на копието и да го отклони.

Двамата мъже, облечени в костюми, превръщащи ги в топчести карикатури на човешки същества, се озоваха лице срещу лице на сцена, изпълнена с метален прах, завихрен от жълтата вихрушка.

Стинбърн включи кома си.

— Кой си ти?

Стен не си падаше по драмите.

— Капитан Стен. На служба при Негово императорско величество. Имам заповед за задържането ви, доктор Стинбърн.

— Имате заповед? — отвърна Стинбърн. — Аз имам смърт.