Алън Кол - Дворът на хилядата слънца

Накрая се пуснаха и тя му се усмихна.

— Всичко се скапа.

— Говориш като Вечния император.

— Ти заминаваш.

— Да не обсъждаме повече това. Знам. За да е мирна къщата.

— Не — каза Хайнис. — Имам предвид, че заминаваш . С онзи търбух.

— Хм.

— Намерихме нашия прословут доктор Кнокс. — Хайнис хвърли един фиш на масата.

— И?

— Истинското име на доктор Джон Кнокс е Харс Стинбърн. Изхвърлен от корпус „Меркурий“. Военният съд е резюлирал, цитирам: „по служебни съображения“, край на цитата.

Стен изпита първата вълна на облекчение: поне конспирацията не включваше действащи имперски военни.

— Изглежда, че доктор Стинбърн, който винаги е бил типичен военен, поне от негова гледна точка, е бил зачислен като полеви медик в умиротворяващ екип. На някакъв свят — има го във фиша, — който Империята си направила труда да постави под контрол.

— Местните точно на тази планета не искали кой знае какво — продължи Лайза. — Освен стоманени оръжия. Доктор Стинбърн уредил по някакъв начин остриетата за копия и други такива да са високо радиоактивни. Всъщност така ли действат наистина вашите хора?

— Стига глупости, Лайза.

— Извинявай. Денят беше тежък. Все едно, туземците ритнали топа — женските, защото планетата била матриархат. Продължителността на живота станала толкова кратка, че докато Стинбърн с екипа му кацнат, планетата била разчистена за заселване. За съжаление някой изпял и доктор Стинбърн бил осъден.

Стен вече беше пъхнал фиша в слота на настолния екран и слушаше Хайнис с половин ухо.

— Изритан. Без затвор… трябвало да го духнат… няма данни за работа…

Той изключи екрана и се обърна към Лайза.

— Няма данни — повтори тя. — Но ние го намерихме. Не е на Първичен.

— А къде?

— В една малка скришна дупка, планетата Кулак. — И му подаде друг фиш.

— Как го намери толкова бързо?

— След като ми изтъкна, че доктор Кнокс изглежда малко егоцентричен, се зачудих дали не е също така достатъчно тъп, за да продължи кариерата си, вместо да изчезне като гласоподавател. Сега новото му име е Уилям Блок, лекар на договор на Кулак.

Стен напъха новия фиш, изчете диагонално общото описание и пребледня през няколко оттенъка на бялото. Кулак беше малък планетоид с отровна атмосфера и убийствена околна среда. Местоположението му беше приблизително между Края на галактиката и Никъде. Единственият му интересен белег бяха кристалинните метали на планетата, живеещи собствен живот — растяха като растения. Един от тези метали беше невероятно лек и в същото време много по-здрав от всеки метал, познат на Империята. Химическите му свойства и описание бяха включени във фиша.

Но Стен беше твърде добре запознат с това вещество — тъкмо от него беше „изградил“ ножа, скрит в ръката му, още на Вулкан, в „Адския свят“ — наказателния сектор за робите работници на Вулкан. Работната зона — Зона 35 — беше дублирала съвсем точно средата на Кулак чак до стопроцентовата смъртност на осъдените там работници.

А сега от него се искаше да се върне в „Зона 35“. Никога в живота си не бе изпитвал по-голям ужас.

Стен накара разбушувалия си стомах да млъкне и продължи да сканира. След откриването на планетоида Кулак бе изоставен от открилата го компания, но години по-късно беше преоткрит от независими миньори, корави мъже и жени, доброволно решили да натресат поселението си на Кулак. Тъй като Кулак не се смяташе за луксозно място за работа, техният кооператив с охота бе прегърнал възможността да се сдобие с истински професионален лекар, особено такъв, който е готов да подпише договор за две И-години. Тъй като много от самите миньори бяха избягали от имперското правосъдие, никой не се интересуваше особено какво е направил този доктор „Блок“ — Харс Стинбърн. На Кулак имперската измяна беше приравнена с неплащането на детска издръжка.

Стен коригира физиономията си и издърпа фиша.

— Да, чувал съм за Кулак.

— Уговорила съм тактически кораб. Чака ви. Направлението е утвърдено даже за пилота. И поръчах подходящи за средата костюми.

Никой от отговорите, които моментално хрумнаха на Стен, не изглеждаше подходящ… и точно тогава Килгър нахлу през вратата. Размахваше ядосано един фиш.

— Млади Стен — каза той. — Да знаеш само къде се опитва да ни прати сега онова гламаво моме.

— Знам.

— Извинете, лейтенантке. Ни ви видях отпърво.

— Няма нищо, сержант. Вашият безстрашен командир не изглежда по-щастлив от вас.