Алън Кол - Дворът на хилядата слънца

— Права си, моме, нищо, че си ченге.

И й показа общата нишка.

— Всеки ритнал петалите е бивш правителствен — бързо схвана Колинс. — Ексчиновник. Екстех. Ексмузейна охрана. И всички с…

— Връзки в двора — завърши вместо нея Алекс.

Лиз се смъкна в стола си и въздъхна с досада.

— Убийства, убийства и убийства. О, шибано!

И в този момент, тъкмо когато депресията заплашваше да затъмни цялата стая, видеоекранът замига в червено. Лиз скочи и се втренчи в монитора. След хилядите компютърни часове първият сериозен пробив в случая я гледаше право в лицето. Най-после бяха пробили през умно замислената система от фиктивни фирми на Стинбърн.

— Мили боже — прошепна Алекс. — Тоя скапаняк е работил за Кай Хаконе!

— Никога не съм виждал такава — каза Кай Хаконе. — Може ли да я разгледам по-отблизо?

Стен му подаде имперската служебна карта. Имперската емблема на картата, настроена към индивидуалния пулс и порите на Стен замига, щом Хаконе я взе. Той я задържа за миг, после я върна на Стен.

— Всъщност, капитане, макар да нямам никаква представа какво ви трябва, смятам появата ви тук за щастлива.

— Така ли? Защо?

Хаконе се накани да обясни, но думите му бяха прекъснати от мощния вой на един кораб, издигащ се на половин километър над главите им.

Имението на Хаконе бе разположено на най-високия хълм с изглед към „Соуард“, най-голямото космическо пристанище на Първичен свят. Беше построено като място за отдих след всеки пътен курс от капитана на някакъв товарен кораб, който смяташе да го използва за свой постоянен дом след пенсионирането си.

Пенсионирането на въпросния търговец така и не дойде, след като бе направил тактическата грешка да предложи лъскави топчета за игра на една примитивна култура, която повече се интересуваше от остри и опасни за живота предмети. Но тъй като повечето хора, без да смятаме онези, които можеха да си позволят цената на едно имение на Първичен свят, не бяха възхитени от звука и врявата на космическото пристанище, Хаконе бе успял да наеме просторната къща евтино. Бе довършил обзавеждането, добавяйки някои свои виждания, които включваха полусферичната бойна зала в задната част на имението.

Двигателят „Юкава“ се изключи и понесен от АМ2, корабът изчезна в пълна тишина.

— Искам да чуя за това, което пиша — последва полуобяснението на Хаконе, докато той водеше Стен през къщата. — Много ли е рано за по едно, капитане?

— Слънцето е изгряло, нали?

Хаконе се усмихна и го преведе през широките гостни, още по-широката дневна — и накрая го въведе в бърлогата си.

„Бърлогата“ на Хаконе — кабинет и работна зона — беше стилизирана като библиотека на Старата земя, с някои нововъведения. Видеоленти, доклади и даже старинни подвързани книги пълнеха рафтовете на високите двайсет метра стени. Центърът на помещението беше зает от дълга плоска маса. Но оттам нататък приликата със Земята от XVIII век свършваше, тъй като масата беше затрупана с компютърни терминали, а достъпът до рафтовете беше роботизиран.

В единия край на голямата стая беше личният бар на Хаконе — простираше се по ширината на помещението. Стен хвърли поглед към бутилките, след като Хаконе посочи с жест да си избере.

— Аа… случайно да ви се намира скоч?

Хаконе се оказа подготвен.

— Усвоили сте вкуса на Императора! — каза той, смъкна една бутилка и напълни наполовина две чаши.

Стен допря чашата до устните си и я остави на плота. Хаконе също почти не отпи.

— Казахте „щастлива“, господин Хаконе?

— Да. Смятах да ви потърся, капитане. — Хаконе му посочи близкото кресло. — Случайно да сте гледали пиесата ми? Онази, която се постави преди Деня на империята?

— Съжалявам, бях на дежурство.

— Ако вярвате на критиците ми, сигурно сте извадили късмет. Все едно, сега съм между два проекта. И открих нещо много удивително. Знаете ли, че никой досега не е писал история на имперския двор?

Стен се направи на невежа, поклати глава и отпи.

— Не само за сградата, а и за хората, които са били назначавани в нея — продължи Хаконе с нещо като авторски ентусиазъм.

— Интересна идея.

— Така мисля. Издателят ми също. Особено ако лентата се занимава с хората, работещи в сградата. Искам да разкажа една история за хора, не за камък и технология.

Стен зачака.

— Както знаете — продължи Хаконе, — аз съм главно военен историк. Откровено казано, разполагам със свои, лични извори. Така че когато обмислях този проект, първото, което започнах да изследвам, бяха хората, които работят в двореца. Между другото, точно затова наблегнах да се срещнем на приема на Марр и Сенн. Вие сте особен човек, капитан Стен.