Алън Кол - Дворът на хилядата слънца

А след това война — война, водена от различни светове, сражаващи се под едно общо знаме, което можеше да се нарече „Всичко, но не и проклетата Империя.“ Докато Императорът осъзнае, че купът Мьолер представлява снежна топка, затъркаляла се по стръмния склон, се бе оказало твърде късно да се реагира по друг начин освен с Гвардията.

Но имперската свръхекспанзия се беше отразила и на военната машина. Водените сражения бяха в основната си част на неподходящ терен, срещу неподходящ противник и в неподходящо време.

Императорът все още, когато се почувстваше малко по-самоуверен, можеше само да прелисти личния си дневник за Войните на Мьолер, за да посмали самочувствието си до нормалното човешко равнище. А от всички погроми, преди звезден куп Мьолер да бъде приведен в някакво приблизително състояние на кротост, най-тежкият беше Сарагоса.

Сарагоса изобщо не трябваше да бъде превземана. Нейната изолационистка култура трябваше просто да бъде пренебрегната, докато сарагосианците не помолят сами да се присъединят към Империята. Но вместо това там бяха включени цялата Имперска армада и Седми гвардейски дивизион. Нашествието трябваше да мине леко, тъй като включваше десант на една-единствена планета, разполагаща само с няколко нискотехнологични сателита за поддръжка.

Вместо всичко това операцията се бе превърнала в кошмар.

Великите адмирали, заповядали щурма, можеха да помислят защо първоначалното разузнаване съобщава за седем сателита около Сарагоса, а десантното разузнаване съобщава само за един. Но никой не се беше замислил, в резултат на което бяха загинали почти един милион бойци.

Планът за десант предвиждаше тотално вклиняване, затова гвардейските транспортьори и тежката поддръжка — пет бойни имперски кораба — се придвижваха през йоносферата, когато се реши въпросът с липсващите сателити.

Те бяха взривени, при това много грижливо, така че отломките им да останат в планетарна орбита. След което всяко парче, по-голямо от бейзболна топка, беше яхнато от сарагосианци, които се интересуваха по-малко от живота, отколкото от това да задържат Империята по-надалече. Представете си как се опитвате да прекарате десантна сила през астероиден пояс, който стреля по вас.

Първият боен кораб беше надупчен и се оказа безполезен на повече от три планетарни единици в дълбокото пространство. Ръководещият десанта адмирал — флотски адмирал Роб Джейдис — се прехвърли навреме с останалото от персонала си на един команден кораб, за да може да види как другите му четири бойни кораба се взривяват.

В този момент се оказа твърде късно да бъдат върнати транспортьорите. Още преди корабите да разпръснат капсулите си, повечето от тях бяха унищожени. Десантните капсули, достигнали атмосферата без поддръжка, оцеляха само няколко секунди под опустошителния огън от повърхността на планетата.

Това, обясни Хаконе на Стен, докато развяваше холографските образи на кораби из залата, станало точно когато собственият му кораб бил унищожен. Така и не видял края на битката. Всичко свършило със заповедта на адмирал Джейдис — sauve qui peut — всеки да спасява каквото може. Една трета от щурмуващата флота успяла да се измъкне от Сарагоса.

— Една трета, капитане — повтори Хаконе и изключи бойната зала. — Над един милион жертви. Е, не е ли това „ос“, и още каква?

Стен се върна за миг в ума си към живиното, което бе преживял преди основното си обучение — геройската смърт на някой си гвардеец Хайме Шавала и веднага последвалото решение, че няма никакво желание да преживее такава битка, пренебрегна вътрешното си дълбоко съгласие и приложи същия тъп отговор:

— Не знам, господин Хаконе.

— Може би няма да го разберете. Но сега разбирате ли поне защо наех Стинбърн? Той беше преживял същия ад като мен.

Стен с интерес забеляза, че докато бе седял зад контролния пулт на залата, Хаконе беше преполовил шишето със скоч.

— Между другото, капитане, знаете ли какво стана с адмирал Джейдис?

— Съвсем не.

— За това — цитирам обвинението на съда — изтегляне пред лицето на врага, той беше освободен от командването и принудително пенсиониран. Смятате ли, че беше честно?

— Честно ли? Не знам какво е честно, господин Хаконе. — Стен стана. — Благодаря ви за информацията, маестро. Ако нямаме повече въпроси един към друг, мога ли да приема, че сте готов да ни сътрудничите в бъдеще?

— Можете — отвърна хладно Хаконе.

Стен се канеше да използва коз и да попита дали фразата „Заара Варид“ означава нещо за Хаконе. Но вместо да го направи, само изключи записващото устройство, кимна и тръгна към изхода.