Джаки Колинс - Шансове

Коста припряно излезе.

Лъки въздъхна.

— И аз ще вървя — каза тя. — Ти и аз, ние просто не можем да общуваме. Никога не сме могли.

— Говориш за мен, като че съм ти чужд човек — разпали се той. — А какво ще кажеш за теб самата. Ти моя дъщеря ли си? Бягаше от училище. Чукаше всичко, което носи гащи. Ходиш…

— Не съм! — прекъсна го тя, кипяща от ярост. — И дори да беше така, какво от това?

— Какво от това ли? Нима не разбираш? Какво от това? — поклати печално глава. — Права си, Лъки. Ти и аз не сме на една вълна. Защо не тръгваш? Седем години и нито една шибана пощенска картичка. Това било дъщеря!

— А ти писа ли ми? — обвини го на свой ред тя.

Джино се почувства много, много уморен. Някой започна да удря по вратата.

— Кой е? — наежи се моментално Джино.

— Коста. Отвори! Бързо!

Лъки вдигна чантата си. Нещо отвътре, нещо, което не можеше да определи, я караше да заплаче.

Джино отвори вратата и Коста влетя вътре пребледнял и разтреперан.

— Дарио е застрелян — едва успя да каже той, останал без дъх, — отвън, пред хотела. Мъртъв е.

— Мили Боже! — изкрещя Джино. — Мила Майко Божия!

Лъки замръзна.

Джино внезапно сграбчи с ръце гърдите си и се олюля. Политна към дивана. От устните му се отрони тихо стенание.

— Какво ти е? — скочи към него Лъки. — Какво ти е?!

Той само отново изстена. Лицето му посивя и за секунда върху него се отпечата истинската възраст на Джино — неговите седемдесет и една години.

— Сърцето… — почти неразбираемо произнесе той. — По-добре… лекар… бързо…

Петък, 15 юли, 1977

Ню Йорк, Вечерта

Енцо се беше излегнал в леглото в спалнята си и бързо и яростно превключваше с дистанционното управление от канал на канал. Вниманието му привличаха само новинарските емисии.

— Мили — оплака се захаросаната блондинка, която подскачаше в кралското му легло, облечена единствено в кремави копринени бричове, — искам да гледам… Игра с другия пол.

— Я се обличай, за Бога — изръмжа той. — Вече ми се повръща от циците ти. Това, което вече видях, ще ми стигне за цял месец.

Тя се нацупи.

— Аз си мислех, че харесваш големи цици.

— Облечи се, тъпачке. Извикал съм тоя човек да дойде специално, за да те види от Холивуд. Облечи се и млъквай!

Тя изпълзя от леглото, все още нацупена, като се любуваше на отраженията си в огледалата, които покриваха цялата стена, и бързо отиде в банята.

Енцо се намръщи и отново започна да превключва каналите. Проклети шунди! Ставаха само за ебане! Но му харесваше около него да се навърта някое щуро парче, което да събира очите на всички и да надървя мъжете, когато влезеше в някой ресторант с нея. Тази беше с най-убийственото въздействие. Имоджин. Осемнайсетгодишна. Бивша красавица на месеца на „Плейбой“. С близо метър гръдна обиколка, с която удряше в земята всички останали, с които си беше имал работа.

Тъпото момиче искаше да стане филмова звезда. И той щеше да я направи звезда. В нея се криеше голям бизнес.

— Вик — извика силно той, — къде е шибаното съобщение за Джино и Лъки? Искам да кажа, че досега трябваше да го пуснат по новините, нали така? Дарио трябва да ги е застрелял вече!

Големия Виктор влезе тромаво и тежко.

— И аз се чудя, шефе. Може и да не са ги открили още.

— Говориш с гъза си. Та те са в хотел. Не можеш да убиваш хора в хотел, без никой да ги намери. Някоя прислужница, някоя дама, дето все си вре носа в съседната стая. Просто някой.

— Чудя се, шефе.

— Майната ти, само това ли можеш да казваш? Сигурен ли си, че работата е свършена?

— О, да, шефе, сигурен съм. Русо е видял знака от самия Дарио. Точно както беше уговорено.

— Къде е Русо?

— Ще пристигне всеки момент. Кара оня филмов продуцент. Трябва да го вземе от „Плаза“, нали ти каза.

— О’кей — вниманието на Енцо отново се насочи към телевизионния екран. Говорителката тъкмо съобщаваше за стрелбата пред „Пиер“. Не изглеждаше зле, само малко недохранена. Погледна лукаво встрани и си я представи гола. — Вик, направи ми една услуга. Позвъни в „Пиер“, кажи им да проверят апартамента на Сантейнджело и затвори. Обади се от уличен автомат.

Големия Виктор кимна.

— Добра идея, шефе.

— Моя идея. Аз съм единственият тук, който винаги има добри идеи.

— Обичам те, татко — шепнеше Лъки, наведена ниско над Джино в линейката. — Ще се оправиш, знам, че ще се оправиш… Честно…

Но той не можеше да й отговори. Носа и устата му бяха скрити под кислородната маска. Но черните му очи не се откъсваха от нейните, казваха й, че й прощава.