Джаки Колинс: Шансове

Отново се облегна върху скъпата кожена седалка и започна да барабани с пръти по металната кутия с филма, оставена до него. Скоро… скоро…

— Така добре ли е, миличък?

Енцо присви очи и огледа Имоджин от глава до пети. Беше се преоблякла в червена блуза, завързана на възел под огромните й гърди, червена миниполичка, която вече не беше на мода, и високи бели ботуши.

— Ами… да се надяваме — изпръхтя сърдито той.

Всъщност нямаше никакво значение как изглежда. Щом той желаеше тя да се снима, тя щеше да изпълнява главната роля, без значение какво е мнението на Уорис по въпроса. Чартърс беше една от пешките, човек за прикритие. Филмът щеше да бъде сниман така, както искаше Енцо. Или въобще нямаше да има филм.

На прага се появи Големия Виктор.

— Пристигна, шефе — обяви той. — Къде ще го приемеш?

Лъки шофираше малкия си „Мерцедес“ металик като опитен автопилот. Влизаше остро в завоите и преодоляваше пъргаво всички препятствия по пътя. В купето звучеше серенада на Теди Пендърграс, тя припалваше цигара от цигара. Знаеше много добре пътя до къщата на Енцо. Можеше да стигне дотам дори със затворени очи — колата й автоматично щеше да я отведе там.

През колко уикенди беше намирала убежище в тази къща? Беше преспивала в стаята за гости. Беше плувала в басейна. Беше сядала на масата заедно с Бонати и с някой от синовете му — този, който беше при него в момента. Беше дъщерята, която Енцо не беше имал. Или поне такива бяха думите му.

Долен, мръсен лицемер. Беше му вярвала. Беше му се доверила. Как ли се е подигравал зад гърба й.

Тя плътно стисна устни. Те застинаха в мрачна, сурова линия, когато малката кола се стрелна към къщата на Енцо Бонати.

Стивън и Боби седяха на задната седалка в полицейската кола. Движеха се към резиденцията на Енцо Бонати в Лонг Айлънд.

— Как се чувстваш, човече? — попита Боби с дрезгав глас.

— Дяволски добре — отвърна Стивън. — Но ще се почувствам адски добре, когато пипнем този мръсник.

— Ще дадеш ли малко кокаин на твоето маце? — глезено примоли Имоджин и увисна с цялата си тежест на ръката на Енцо, облечен в дебело подплатено вечерно сако.

Той я отърси от себе си.

— Майната ти. За Бога, тук е човекът, на когото искам да те представя.

— Знам, миличък. Но толкова искам да се представя добре. Моля те… нали съм твоето маце…

Той недоволно сви устни. Младото поколение се тъпчеше с наркотици, докато неговото се наливаше с алкохол. Не беше едно и също.

— В бюрото ми. Само едно смръкване. Не искам очите ти да станат стъклени.

— Миличък, кокаинът ги прави блестящи.

— Стига ти блясъкът на циците ти! Хайде сега, побързай — той излезе от стаята. Не се чувстваше добре в новото си сако, което струваше шестстотин долара, но изглеждаше съвсем обикновено. Мода. Произведено в Италия. Не струваше и една чекия!

В библиотеката Уорис с възхищение оглеждаше рафтовете, пълни с книги. Беше удивен. Кой би си помислил, че Енцо Бонати притежава такава великолепна библиотека!

— Искаш ли нещо за пиене? — попита Големия Виктор. — Енцо ще дойде всеки момент.

— Бяло вино с лед — рече Уорис, отвратен от вида на дебелака.

Устата на Големия Виктор зяпна и си остана така.

— А?

— Бяло вино. Проблем ли има? С малко лед в чашата.

— Да бе, знам к’во искаш. Но кой ще изпие останалото от бутилката?

Уорис не повярва на ушите си.

— Нека бъде тогава водка — великодушно каза той и добави саркастично. — Ако бутилката е отворена, естествено.

Очите на Големия Виктор светнаха с опасен блясък.

Точно в този момент Енцо влезе в библиотеката.

При вида му Уорис го напуши смях. Старият мъж изглеждаше толкова нелепо в подплатеното вечерно сако, с което имаше опасност да се задуши.

— Сакото ти е страхотно. Откъде го купи? — веднага попита той.

— Харесва ли ти?

— На теб всичко ти стои чудесно.

Стивън вече не изпитваше нервното напрежение, което стягаше гърдите му, когато потеглиха с полицейската кола. Умът му вече работеше на по-бавни обороти. Арестът на Бонати щеше да мине почти като всеки друг арест. По-нататък се очертаваше много работа, но той я очакваше с нетърпение.

Същевременно не го напускаше мисълта за Лъки. Чудеше се как ли ще се чувства с момиче като нея.

Трябваше да я изхвърли поне за момента от мислите си. Трябваше изобщо да я изхвърли от съзнанието си.

Лъки Сантейнджело. Но какво толкова щеше да се случи, ако я видеше още един път.

Да. Щеше да се случи, и още как. Разсъждаваше като малоумен. По-добре да я забрави. Да забрави опаловочерните й очи… високото гъвкаво тяло… плътните чувствени устни…