Джаки Колинс - Шансове

Едно униформено ченге охраняваше портала към имението. Вдигна ръка и спря колата им.

— Какво става? — възбудено попита Стивън с подадена през спуснатото стъкло на колата глава и протегната ръка със служебната си карта.

Ченгето сви рамене.

— Имало е стрелба. Някакво момиче се обадило в участъка за помощ… изнасилвали го… Та то застреляло Бонати.

Оловната тежест в стомаха на Стивън сякаш стана още по-тежка.

— Мъртъв ли е?

— С тия три куршума в тялото и вие нямаше да останете жив…

— Мили Боже!

— Амин — тъжно заключи Боби.

— Да влезем — предложи Стивън.

— Добре е да го направим — съгласи се Боби. — Поне ще огледаме трупа.

Завита в одеяло, седнала в кухнята, Лъки отговаряше на въпросите на детектива.

— Когато ме сграбчи, направо се изумих — тя го гледаше невинно, с пълни със сълзи очи. — Моля ви, разберете ме, този човек винаги ми е бил като баща.

Полицаят кимна съчувствено.

— Той… държеше се като животно… разкъса роклята ми, нахвърли се върху гърдите ми… — Лъки избухна в ридания. — Беше толкова страшно… ужасно…

— Знам, че вие е много трудно, мадам. Все пак, по-нататък какво се случи?

— Знаех, че държи пистолет в банята… показвал ми го е много пъти… Изтичах и го грабнах. Той тръгна след мен. И тогава пред очите ми притъмня…

— Но сте успяла да стреляте.

— За да се защитя.

— Естествено.

Стивън огледа трупа. Нямаше нужда да го разглежда като Боби. Един поглед му беше достатъчен.

— Къде е момичето? — попита той.

— В кухнята — каза му фотографът от екипа. — Истинска красавица.

Пред стълбите за горния етаж стоеше русокосо момиче с кравешко лице и гърди като вимета. До нея пристъпваше на място мъж на средна възраст — по всичко личеше че е от хората на Бонати — загорялото му тлъсто лице се гърчеше, сякаш всеки миг щеше да избухне в плач.

Две отломки от разбития кораб на Енцо Бонати.

— По-добре да ги отведем в участък и там да вземем показанията им — предложи едно едро и яко ченге, което ги охраняваше.

— Искам адвокат — настоя русокосата крава.

— И за какво ти е притрябвал адвокат, миличка? — попита полицаят, без да откъсва похотливи очи от щедрите форми, с които природата я беше надарила. — Не си направила нищо лошо, нали?

Стивън влезе с широка крачка в кухнята. Лъки вдигна очи. Погледите им се срещнаха. Стори му се, че иска да го поздрави. Не отвори уста. Затвори очи и не каза нищо.

— Това ли е заподозряната? — попита той, без да успее да скрие изненадата в гласа си.

— Какво има, тук да не е летище „Кенеди“ — тросна се разпитващият Лъки детектив. — Кой сте вие?

Стивън извади и му показа служебната си карта.

— Стивън Баркли — каза той достатъчно силно, за да го чуе и тя. — Заместник-главен прокурор.

Тя безучастно обърна към него очи. Бяха безчувствени и далечни.

— Големи бързаци сте вие, от прокуратурата! — не сдържа негодуванието си детективът.

— Ръководя специално разследване за Бонати. Приключихме и пристигам със заповед за арест.

— Май сте позакъснял.

— И аз така разбрах. Може ли да поговорим за малко?

Детективът изпусна въздишка на досада, но се надигна от стола си до масата. Двамата отидоха до вратата.

— Как виждате нещата? — тихо попита Стивън.

Детективът се изкашля.

— Дъртият пръч се е опитал да я изнасили. Няма улики да е нещо друго освен обикновен случай на самозащита.

— Просто исках да знам — хвърли бърз поглед към Лъки. Очите й гледаха надолу, видът й беше окаян и съкрушен. — Тогава за мен повече работа тук няма, така мисля. Или да ви помогна с нещо?

— Да помогнете! — недоволно се изпусна детективът. — Откога вие от прокуратурата ни помагате? — върна се до масата, седна и започна да си записва нещо в омачкания си бележник.

Внезапно Стивън усети блестящите очи на Лъки върху себе си. На свой ред и той впи поглед в нея.

Много бавно тя раздвижи устни, без да издаде и звук:

Здравей, Стивън!

После продължи със същите бавни, беззвучни движения:

До скоро, областен прокуроре!

Прииска му се да й каже нещо — без значение какво. Но много добре разбираше, че не бива дори да си отваря устата.

Тя слабо се усмихна — с уморена усмивка, в която пролича облекчение. Той изведнъж усети също умора — смазваща, отпускаща умора и в мига, в който си позволи да въздъхне вътрешно, тя му намигна. Дръзко, предизвикателно. Едно намигване запазена марка Сантейнджело.

По дяволите! Цели две години напрегната работа отидоха на вятъра, а тя намигаше!