Джаки Колинс: Шансове

— Справи се… с това… Лъки — отвори уста да поеме дъх. — Отмъсти… за двама… ни… Бонати… е… този… Бон…

— Сестра! — изкрещя Лъки. — Помощ!

Уорис Чартърс се огледа за последен път. Беше готов. Изтупан от главата до краката. Калифорнийски шик. Лек, светъл, жълтокафеникав широк панталон и сако на Армани, леки кожени мокасини на Гучи, страхотни очила от специализиран магазин. Най-после… Всяко нещо заемаше мястото си…

Разроши леко косата над челото си с разперени пръсти, обърна гръб на огледалото и с леки стъпки пое надолу към фоайето на хотел Плаза.

Когато напусна болницата, Лъки беше изпълнена с решимост. Още утринта знаеше какво трябва да направи. Случилото се по-късно само потвърди, че колкото по-бързо реализира решението си, толкова по-добро. Не, налагаше се!

Прибра се право в апартамента си, където я очакваше Боги.

— Лъки, ужасно съжалявам за случилото се… — започна той.

— Знаеш ли, Боги, това променя доста неща. Не съм готова да се заема с Бонати точно сега. Необходимо ми е малко време. Защо не се върнеш във Вегас? След седмица ще се чуем и ще решим по кой точно път да тръгнем.

Той втренчи в нея непроницаем поглед.

— Смятах, че си човек на действието, а не съзерцател.

— И аз смятах така. Но точно сега трябва да се съсредоточа. Случилото се ме разстрои, Боги. С Дарио не се виждахме, не се обичахме… Но все пак той е мой брат…

— Кой го застреля?

— Ще разбера.

— Е, ти си знаеш, щом мислиш, че не мога да ти помогна с нещо — и той махна безпомощно с ръка.

— Напротив, можеш да ми помогнеш — натърти Лъки. — Удари братята Касари — спря за миг, за да запали цигара. — Намери ми най-добрия. Сто хиляди долара — по петдесет на близнак. В брой. Можеш ли да го уредиш? Искам да се справят с тях незабавно.

— Ще ми довериш сто хиляди бона?

— Доверявала съм ти живота си, нали?

Той безмълвно кимна, после зарея поглед.

— Мога да го уредя. А Бонати?

— За него ще почакаме.

Боги си тръгна. Щом остана сама, Лъки се преоблече. Реши, че най-подходящо е да се облече в бяло — рокля от копринено жарсе от „Холстън“, която досега не беше обличала. Гримира се старателно, среса и тръсна черните си коси. Къдриците й свободно се разпиляха около лицето. Отключи едно чекмедже на тоалетката си и оттам извади изящна златна верижка с мъничък диамант и инкрустирания с рубини медальон, който Джино й беше подарил за нейния пети рожден ден. Отвори капачетата и се вгледа в снимката. Тя и Джино. Колко си приличаха двамата, дори тогава. Нежно се усмихна, затвори капачетата и окачи верижката. Тя нежно обиколи шията й, като фино златно бийе. След това извади диамантените обици, които й беше подарил на шестнайсетия й рожден ден. Бяха запазили същия блясък от деня, в който ги беше получила — седнала в Лас Вегас с Джино и Марко…

Марко… Довечера ще отмъстя и за теб, любими мой, и за теб…

Застана пред огледалото и внимателно се огледа.

Беше готова.

Имоджин също беше готова — в панталон от модна къща „Спандекс“ и риза, която тя наричаше „цицеста“.

— Я махни тия лайна от теб — изгърмя Енцо. — Приличаш на уруспия, ебана от цялата мексиканска армия.

— Не знаех, че има мексиканска армия — намръщи се Имоджин.

Големия Виктор я загледа лакомо, докато тя фръцкаше задника си към вратата. Един ден, когато се справят с шефа…

— Не ми го побира главата — изръмжа нетърпеливо Енцо. Вече е седем, а по шибаните новини нито дума. Обади ли се в хотела?

Големия Виктор кимна.

— Новините в девет ще го съобщят със сигурност — успокой той Енцо.

— Трябва да го съобщят, иначе ще хвърчат глави…

Уорис седеше на задната седалка в поръчковия „Мерцедес“ на Енцо Бонати и си мислеше как ли изглежда това да си богат. Да притежаваш не само един-два милиона долара, а нещо много по-съществено, неограничени фондове. Господи! Каква мечта! И ако Убийствен изстрел се превърнеше в хит, мечтата щеше да се превърне в реалност. В шибана реалност!

Наведе се напред и почука по тъмната стъклена преграда, която го отделяше от шофьора. Стъкленият панел се плъзна безшумно.

— Колко още ни остава? — попита той.

В купето откъм шофьора нахлу силна миризма на марихуана.

— Не много — отговори небрежно шофьорът, истински главорез в черен костюм и коварно присвити очи.

— Винаги ли си дърпаш, когато караш? — опита се да подхване разговор Уорис с надеждата, че шофьорът ще му предложи една цигарка. Вместо отговор стъкленият пане безшумно се плъзна и той остана изолиран в задната част на колата.