Джаки Колинс - Шансове

— Аз съм Имоджин. Ще играя главната роля в твоя филм!

— Къде е тя? — изстреля Енцо.

Големия Виктор удивен огледа празната стая.

— Не знам, шефе. Оставих я да чака тук. Може да си е тръгнала. Каза, че ще ходи на някакво страхотно парти.

— И не мислиш, че знае нещо? — попита недоверчиво Енцо.

— Беше съвсем спокойна, шефе. И изтупана като картинка. Не мислеше за нищо друго освен че ще ходи да се весели.

— Сигурен ли си?

— Познавам хората, шефе. Цял живот само с това се занимавам, да ги изучавам.

Трябваше точно да разчете времето. Лъки провери дали пистолетът на Енцо е зареден, после бавно и спокойно разкъса предницата на красивата си рокля от „Холстън“, като разголи гърдите си. След това вдигна слушалката на телефона, набра най-близкия полицейски участък. Щом отсреща вдигнаха, заговори задъхано, все едно обзета от паника:

— Моля ви, помогнете ми, елате бързо… помогнете ми…

Изрече ясно адреса, въпреки че думите й бяха накъсани от ридания, и затвори.

Наистина планът й действаше безотказно. Знаеше го. Адреналинът насищаше кръвта й и сърцето й бясно биеше.

Джино… Марко… Това е!

Изтича нагоре по стълбите и извика.

— Енцо, тук съм!

Енцо се обърна към Големия Виктор:

— Какво, по дяволите, прави тя горе?

Големия Виктор в неведение разтвори ръце.

— Не знам, шефе. Ти позволяваш на Лъки да се чувства тук като у дома си.

— Да не би да носи нещо?

— Няма начин. Облечена е в ония минироклички, без нищо отдолу. Дори чанта не носеше. Казват ти, шефе, тя нищо не е разбрала още.

— Хм… — Енцо не беше съвсем сигурен, нещо го глождеше. — Тогава какво иска?

— Защо не се качим да видим?

— Не — бързо възрази Енцо. Нямаше да е добре за репутацията му. Току-виж Виктор си е помислил, че се е подплашил от някаква си малка, глупава хлапачка. — Сам ще се справя с нея. Ти иди и се погрижи за оня тип Уорис. Предложи му нещо за пиене. Кажи му, че след малко идвам и аз.

— Дадох му пиене, шефе.

— Тогава му дай още едно — изстреля неспокойно Енцо. — Сега не сме в сухия режим, както знаеш.

Джино Сантейнджело се въртеше в болничното легло. Отвори очи. Болката беше отминала — тази ужасна, остра болка, която прерязваше гърдите му и изпиваше силите му.

Опита да се надигне, но нещо го задържаше — някакво хитроумно приспособление, забодено в ръката му.

Сестрата забеляза движението му и скочи на крака.

— Господин Сантейнджело, моля ви, не се опитвайте да ставате.

— Защо не? — произнесе той с ясен глас.

Никога не й бяха задавали подобен въпрос. Пациентите, за които се грижеше, обикновено бяха много кротки и послушни.

— Ще повикам лекаря — важно отговори сестрата.

Той я погледна и усмивка плъзна по устните му.

— Сестро, казвал ли ти е някой някога, че имаш страхотен задник?

Тя изхвърча навън от стаята.

Енцо бавно се качи по стълбите. Ако Лъки все още беше наблизо, дали това не означаваше, че и Джино е някъде близко? Дали това дребно влечуго Дарио се беше изплашило? Или още по-лошо — дали не беше изпял пред тях всичко?

— Лъки! — извика той. — Къде си?

— В спалнята — подвикна тя. — Твоята приятелка ме довлече тук, за да ми даде малко кокаин…

— Шабана путка! — не се сдържа той. Имоджин притежаваше две неоспорими достойнства. Големи цици и безмозъчна глава.

Влезе в спалнята.

— В банята съм — безгрижно извика Лъки. — Искам да ти покажа нещо.

Той отиде до вратата на банята и веднага разбра всичко. Но беше късно. Беше в капан.

Закова се на прага и се втренчи в Лъки. В ръцете си държеше собствения му пистолет. Насочен към него.

— Можем да поговорим… — започна той.

— Никога не подценявай силата на една жена, старче — каза тя спокойно. — Това е за сбогом от Джино, Дарио и Марко… най-вече от Марко. Е, естествено и от мен.

Дръпна спусъка. Първият куршум прониза корема му и червата му се разпиляха по килима.

Вторият куршум го улучи, докато падаше, във врата.

Не усети третия.

За Енцо Бонати всичко беше свършено.

Лъки чу в далечината сирените на полицейските коли.

Всичко наред ли е вече, Марко?, прошепна тя като молитва. — Всичко наред ли е, скъпи?

Когато колата със Стивън, Боби и двамата детективи, които щяха да извършат ареста, приближи резиденцията на Енцо Бонати, единият от детективите забеляза:

— Нещо става. Като че ли някой ни е изпреварил.

Стивън почувства оловна тежест в стомаха си. Пред тях се виждаха мигащите светлини на две полицейски коли.

— По дяволите! — изруга той. Инстинктът му подсказа, че неговият звезден миг няма да се състои.