Джаки Колинс - Шансове

Рио. Един милион. Свобода.

— Джино — Коста излезе от спалнята, — би ли ми поръчал нещо разхладително от рум-сървиса?

По дяволите! Коста! Няма да успее да премахне и тримата. По дяволите! Защо Бонати не му беше казал какво да прави с Коста?

Всичко се обърка. Но той щеше да го направи, разбира се щеше да го направи, но не сега. Друг път. Утре. Вдругиден. Бонати щеше да разбере. Трябваше да разбере. Рио можеше да бъде отложен с ден или два. Милионът нямаше къде да отиде. Пръстите му отпуснаха дръжката на пистолета. Джино го гледаше странно — като че ли усети.

Дарио скочи и се втурна към вратата.

— Трябва да тръгвам, забравих нещо важно — през рамо подхвърли той.

Сега и тримата впериха погледи в него. Ръката му, хлъзгава от пот, посегна и хвана металната топка на бравата.

— Хей — започна Джино, — какво става с теб? Искам да поговорим. Искам…

Завъртя топката и избяга, следван от вика на Джино, но не погледна назад. Втурна се към аварийната стълба — както Бонати му беше казал да направи. Препъна се и падна, надигна се, но отново се препъна. Не му стигаше въздух, задушаваше се. Проклетият кобур с оръжието болезнено глождеше мишницата му.

Защо тичаш? Не си направил нищо!

Постепенно овладя паниката си. Когато стигна първия етаж, вече дишаше нормално.

Излезе спокойно от хотела и се огледа. Отсреща, до тротоара, видя Русо и му кимна, че всичко е наред.

Русо също го видя и кимна едва забележимо в отговор.

После се случи нещо, което Дарио нямаше време да осъзнае. Както си стоеше пред входа на хотела и чакаше Русо да пресече улицата и да го придружи до колата, почувства силен удар в гърба. Господи! Толкова силен, че костите му изпукаха.

Обърна се да види какво се е стоварило върху него, отвори уста да проговори, но вместо думи от нея бликна фонтан кръв.

Върху лицето му се изписа изненада. Бавно започна да се свлича. До него достигаха приглушено крясъците на хора.

Умирам, помисли си той. Простреляха ме!

Тялото му тупна безжизнено и бездиханно на тротоара.

Стивън седеше зад бюрото си и преведен напред внимателно преглеждаше документи, магнетофонни записи, книжа, отчети, показания… Беше ги проверявал стотици пъти. Сега прости си намираше работа, за да убие времето.

Боби тихомълком влезе в офиса.

— Хей, приятел, какво правиш?

Стивън вдигна глава.

— Просто преглеждам нещата…

— Не бе, попитах те какво направи с колата. С мерцедеса? Откри ли на кого е?

— На кого?

— Името Сантейнджело да ти говори нещо?

— Лъки… Сантейнджело — бавно повтори Стивън.

— Дъщерята на Джино Сантейнджело, който току-що се върна в града след дългогодишно изгнание. Приятел и съдружник на Бонати, въпреки че не открихме нищо, което директно да го уличава. Не е замесен в бизнеса с наркотици и рекета. Въпреки това двамата са тясно свързани — Боби развълнувано приседна върху ръба на бюрото на Стивън. — Е, какво ще кажеш?

За малко и двамата мълчаха.

— Сигурен ли си? — попита най-накрая Стивън.

— Когато Боби де Уолт има информация, тя е абсолютно сигурна.

Стивън се замисли за Лъки и се намръщи. Защо не му беше казала? Защо пък трябваше да му казва? Той не й беше казал нищо за себе си.

Но тя, естествено, е знаела кой е той. Сигурно е подготвила цялата игра, за да разбере може ли да изкопчи от него нещо.

И прекъсването на тока в целия град? Май въображението ти се развихря, момче!

Беше съвпадение.

— Пиленцето изглежда е дяволито парче — отбеляза находчиво Боби. — Има снимка в досието. Бонати й е кръстник. Била е на откриването на „Маджириано“ във Вегас. Хайде, Стивън, кажи какво знаеш, де!

Стивън неопределено махна с ръка.

— Нищо.

— Нищо? Тогава защо издирваш колата й?

— Господи! Ако разбера, че е съучастничка на Бонати, ще ти съобщя — рязко каза той. Почувства се необяснимо разочарован. Как въобще можа да се забърка с дъщерята на Джино Сантейнджело?

Телефонната уредба в офиса иззвъня.

— Да? — изстреля той.

— Господин Баркли, майка ви е тук и желае да ви види. А току-що пристигна съобщение, че документите, които очаквате, са готови и можете да ги вземете.

— Благодаря, Шийла. Случайно да си разбрала защо майка ми е тук?

— Не. Може ли да се качи при вас?

— Да — скочи от стола зад бюрото си и направи знак с вдигнат палец към Боби. — В играта сме. И ще я изиграем успешно.

Боби нададе победен вик.

В същия момент Кери влезе в кабинета му и Стивън я грабна в прегръдката си. Притисна я до себе си силно и топло.