Джаки Колинс - Шансове

Усмихна се мрачно. Ако властите пипнеха Енцо, това решаваше много от проблемите му. И трябваше да побърза да си вземе парите, които му дължеше.

Коста влезе преди Лъки, прекоси хола на апартамента и изчезна в спалнята. Джино втренчи поглед в дъщеря си. Беше смаян, гледаше я и не можеше да изрече нито дума. Сякаш беше застанал пред огледало. Видя себе си. Вече пораснала, Лъки наистина се беше превърнала в негово женско копие. Очите й бяха същите като неговите — опаловочерни езера. Лъскавата черна коса и формата на брадичката й, чувствената уста с огърлицата блестящи зъби… Господи! Но тя не беше Джино. Беше изумителна — като дива, разкошна, черна орхидея.

Веднага почувства, че вече не е онова глезено момиче, което беше оставил при заминаването си от Америка. Беше жена. Самоуверена. Уравновесена. Силна.

Усмихна се и протегна ръце.

— Лъки!

Тя също беше слисана. Така ли очакваше той да решат отношенията си? Толкова лесно? Една прегръдка и едно прочувствено „Лъки!“?

— Здрасти, Джино. Добре дошъл — тя се направи, че не забелязва спонтанния му порив да я прегърне, гласът й прозвуча превзето и високомерно.

Тъпачка! Хиляди пъти тъпачка! Защо му каза „Добре дошъл“, след като нямаше никакво намерение да му го казваш…

Той озадачено я погледна, поколеба се и малко сковано отпусна ръцете си, като сви рамене.

— Я виж ти! — изрече още по-сковано той. — Колко си пораснала!

Тя студено го изгледа.

— Аз пък си мислех, че съм пораснала, когато ме омъжи на шестнайсет години.

Сега вече Джино се намръщи.

— Е, този брак се оказа несполучлив. Но пък те предпази от много проблеми, нали? Никога ли няма да ми простиш за това, детко?

Тя забеляза бутилка шампанско на масичката и тръгна нататък.

— Да ти налея ли? — неловко попита тя.

— Още ми е рано.

Лъки наля за себе си пълна чаша от кехлибарената течност, бавно я вдигна към устните си и отпи солидна глътка.

Джино не сваляше очи от нея. Най-накрая проговори:

— Мисля, че е по-добре да поговорим.

Втренченият му поглед й лазеше по нервите.

— Да, трябва — натърти тя и се хвърли в атака. — Докато те нямаше, много неща се промениха!

Той се направи, че не е усетил агресивността й и меко попита:

— Така ли?

— Така! — искаше погледа, който му отправи, да бъде толкова настойчив като неговия, но не издържа и извърна очи. Отиде до прозореца и погледна навън. — Сега съм в бизнеса… в целия бизнес.

— Разбрах.

Тя се обърна и го погледна твърдо, с пламтящи очи.

— Мога да ти го кажа, мога! Няма начин да ме изхвърлиш. Никакъв начин.

Докато се изкачваше с асансьора, Дарио непрекъснато облизваше устните си, които непрекъснато съхнеха и бяха вече напукани. Чоплеше несъзнателно кожичката около палеца си. Опитваше се разумно и трезво да разсъждава. Енцо Бонати беше прав — или той, или те. Защо да ги остави да превърнат живота му в истински ад. Да изпратят хора в собствения му апартамент, за да го убият! Беше наистина невероятно, потресаващо. Можеше ли да продължава да живее при такава ситуация? Никога да не знае кой е изпратен за него? Никога да не знае дали някое случайно избрано от него момче няма внезапно да извади нож. Никога да не знае бъдещето…

Енцо Бонати беше прав.

Но все пак съзнателно и предумишлено да посегне на своята плът и кръв…

— Защо аз да го направя? — беше попитал той Бонати.

— Защото така ти печелиш всичко, а няма какво да губиш — отговори му Енцо. — Джино е подозрителен. Никой от моите момчета не може дори да припари до него. Не се ебавай, ами си свърши работата както трябва. Когато излезеш от хотела, вън ще те чака кола, самолетен билет за Рио и един милион в брой, когато пристигнеш там. Направи го, Дарио.

— Как мога да бъда сигурен… — започна Дарио.

— …че можеш да ми имаш доверие? — довърши вместо него Енцо и се засмя с глухия си, гърлен смях. — Не можеш. Разчитай на шанса си, но поне в едно трябва да си сигурен — този е много по-добър от шанса, който могат да ти дадат сестра ти или баща ти. Дребен житейски факт, за който можеш да се обзаложиш!

Към четири часа следобед Стивън бе обзет от нервно напрежение. През целия ден работи усилено, за да изпипа всичко както трябва и сега чакаше оформянето на документите по задържането на Бонати. Искаше лично да присъства при арестуването му. Искаше да види изражението на лицето му, когато го закопчаят и му прочетат правата, преди да го отведат в полицейското управление.

Човек като Бонати незабавно щеше да опита да се откупи. Но Стивън беше предвидил как да блокира този негов ход.