Джаки Колинс - Шансове

Сега Енцо нареди на Виктор:

— Когато се приберем, доведи момчето при мен. И знаеш ли какво, Вик? Ако хлапето направи удара, това ще е най-изпипаното разрешение на проблема.

— Нали точно това казах, шефе.

— Не. Това го казах аз.

Кери излезе от колата на Сузита в края на Сто и девета улица и оттам взе такси, с което се прибра у дома. Освободи прислужницата и се заключи в кабинета на Елиът. Седна зад бюрото му и втренчи поглед във шкафа на стената, където беше подредена неговата колекция от пистолети. Какво разбираше тя от пистолети? Почти нищо. Е, можеше все пак да се справи с някой от малокалибрените — да го зареди и да го използва. Но не срещу Сузита, защото тя не се оказа изнудвачката, за каквато я мислеше. Сузита я беше потърсила, за да я предупреди, макар че само Бог знаеше защо го направи, след като някога Кери я беше изоставила, без да й се обади.

Мисълта за Енцо Бонати заседна в съзнанието й. Енцо Бонати, който според Сузита живееше в охранявана по-строго от Белия дом резиденция в Лонг Айлънд, откъдето дърпаше конците на своята престъпна и порочна мрежа.

Погледът й се спря на един трийсет и осем калибров пистолет.

Стана много бавно, приближи до прозореца и извади ключа за витрината от една ваза.

Не беше изправена пред никаква дилема. Изборът беше прост — кариерата на Стивън или животът на Енцо.

Всъщност, нямаше никакъв избор.

Коста звънеше настойчиво пред апартамента на Лъки. През цялата сутрин непрекъснато опитваше да се свърже с нея по телефона, но така и не успя. Същото беше и с Дарио. По обяд отново позвъни на двамата. Беше им оставил съобщения, но нито един от тях не му се обади.

Сега стоеше пред вратата на Лъки и се молеше да си е вкъщи. Беше дошъл часът тя да се изправи срещу реалността. Джино се беше върнал. Не трябваше да допуска грешка.

Най-после отвътре се чу шум от тътрещи се стъпки и вратата се отвори, задържана от осигурителната верига.

— Коста?

Гласът беше непознат. Тревогата стисна Коста за гърлото. Къде беше прислужничката? Кой беше в апартамента на Лъки?

— Аз съм — потвърди той.

Тогава вратата се отвори и на прага застана Боги Патърсън.

— Какво правиш тук? — изуми се Коста.

— Гостува ми. Не мога ли да си поканя когото поискам? — с бърза крачка към тях приближи Лъки, която излезе от спалнята, облечена в къса домашна роба.

— Цял ден се опитвам да се свържа с теб — упрекна я той.

— Бях навън, после изключих телефона. Какво има?

— Не си ли чела вестниците?

— Не. Защо?

Той дълбоко си пое дъх.

— Баща ти пристигна — без никаква предварителна подготовка й каза той — и иска да те види.

Дарио беше съвсем объркан. Какво, по дяволите, ставаше? Седеше в кухнята — в къщата на Енцо — и пиеше чаша след чаша горещо, силно кафе, докато двама главорези обикаляха край него и не го изпускаха от очи.

— Искам да се прибера вкъщи — ядосано настоя той, казваше го за четвърти път.

— Ще те заведем у вас — сговорчиво подхвана единият от мъжете — веднага щом си изпееш „благодарято“ на господин Бонати.

— Ама какво става тук, по дяволите! — вече на себе си промърмори Дарио.

Беше се събудил на задната седалка на кола. Единият от главорезите — този, който сега му отговори — май се казваше Русо, седеше до него, а другият — така и не разбра името му — караше колата. Последният му спомен беше от Сал, която му даде да изпие някакви хапчета. Нито Русо, нито другият мъж му дадоха някаква информация. А той не се осмеляваше да попита какво е станало със Сал, какво е станало с момчето, което беше намушкал с кухненския нож.

Когато пристигнаха тук, Русо беше казал:

— Това е резиденцията на господин Бонати. Той те отърва от пандиза. Когато той ни каже, ще те заведем у вас.

Дотук това беше единствената информация, която получи.

Дарио се намръщи и отпи поредната глътка горещо кафе.

— Мога ли да се обадя по телефона? — попита той.

— Аз не…

Вратата на кухнята с трясък се отвори и вътре влезе някакъв потен дебеланко. Реверите на сакото му бяха целите в мазни петна.

— Дарио! — възкликна той, сякаш двамата бяха стари приятели. — За последен път се видяхме във Вегас. Не помниш ли?

Дарио се втренчи в него. Да. Дебелият мъж беше при Енцо Бонати, когато той ги извика двамата с Уорис. Тогава Енцо му бе наредил да се връща в Ню Йорк, а дебелият мъж лично го бе качил на самолета.

— Ще ми кажеш ли, по дяволите, какво става тук! — избухна Дарио.

— Ти имаш няколко проблема. Господин Бонати чу всичко и реши, че трябва да ти помогнем — нали си нещо като негов роднина. Хайде. Ще те заведа при него.