Макс Колинс: Мавърик

— Късмет, моят е по-висок — казах аз.

Асо пика.

Лицето на Ангела бе смъртно бледо, а очите му се изпълниха с ярост, само че последвалата експлозия не бе неговия гняв, а аплодисментите и подсвирква чия от всички останали в залата. Току-що бяха видели една страховита покер ръка.

Изправих се и ги дарих с най-лъчезарната си усмивка, на която бях способен, а Анабел, забравила за миналите дрязги, се втурна към мен и ме прегърна. Кошър с усмивка на уста тръгна към мен, за да поднесе поздравленията си.

— Сега, когато вече си богаташ, Брет — каза Анабел — чувствам, че мога да ти простя някои твои жестоки постъпки…

Но един друг бе по-малко опрощаващ.

— Нещастно копеле лъжливо — каза Ангела и измъкна револвер от огромния си ботуш, а аз нямах дори пистолет.

Крясъкът на Анабел и два почти едновременни изстрела се смесиха в един неясен звук, но не аз бях застреляния.

Ангела бе получил единствения шанс да оправдае името си, но нямаше късмет. Политна напред и падна на пода засега, а доста по-надолу се намираше мястото, където скоро щеше да отиде, ризата му се напои с кръв, очите му бяха широко отворени и за пръв път в тях нямаше омраза. Всъщност в тях нямаше абсолютно нищо.

Шумът бе като от отсечен дънер, а Кошър стоеше до мен, устните му бяха безпощадно свити. Колтът в дясната му ръка бе насочен към току-що простреляната мишена, а от дулото се виеше ласообразна струйка дим.

В това състояние бе и още един колт. Ние бяхме извадили пистолетите и стреляли едновременно, този от левия кобур на Кошър бе в ръката ми.

Тогава с крайчеца на окото си ги видях. Тъпите копелета трябваше веднага да офейкат, щеше да е по-добре за тях, но не — бяха толкова глупави, колкото и зли, и си пробиваха път през тълпата, измъкнали пистолети, бог знае откъде. Целта им разбира се, бях аз, а жаждата за убийство в сърцата им, бе изписана на лицата.

Кошър стоеше точно до мен, но не ги видя, очите му бяха приковани в мъжа, който бе застрелял, така че се извърнах и стрелях, а двата ми изстрела бяха така близо един след друг, че прозвучаха като един.

И двамата паднаха, първо единият и след миг другият, разногледият, чиито очи най-накрая щяха да престанат да блуждаят, и негодникът с белега, чиито притеснения да не би пак да му сложат примката, свършиха завинаги.

После пистолетите се върнаха в кобурите на Кош, прибрахме ги едновременно, като че бяхме едно същество с един мозък.

А Анабел се върна в прегръдките ми.

Настъпи мигът.

Човекът наречен шериф Зейн Кошър се отправи към сейфа, който само той можеше да отвори и вещо завъртя шифъра. Мълвата бе стигнала до всички на кораба, хората бяха станали от леглата си и бяха изпълнили големия салон за финалното (и буквално) плащане на Първия годишен речен покер шампионат.

На който аз бях, разбира се, единствен и абсолютен победител.

Комодора, добре прикриващ недоволството си, наблюдаваше как Кош фактически се вмъкна в огромния сейф, за да извади заключената чанта с парите. Когато Кош се обърна и застана с лице към нас чантата бе в лявата му ръка, а в дясната бе единият от колтовете със седефени дръжки.

Сподавени възгласи изпълниха залата.

Но тежките думи на Кош бяха предназначени единствено към мен.

— Съжалявам, Брет… неприятно ми е, че победния ти ход трябва да приключи по този начин…

И както говореше, той пристъпваше назад към един отворен прозорец, голям прозорец, който гледаше към горната палуба.

Аз трепнах.

— Не прави това, Кош…

— Наистина съжалявам, момчето ми, но ти веднъж каза нещо, което не ми излиза от главата…

Той продължаваше да отстъпва, тълпата замръзнала под дулото на 45 калибровия пистолет.

— … Ти каза, че има само едно нещо в този живот по-важно то парите… и това са още пари.

— Не аз съм казал това — пристъпих напред. — Татко го каза.

— Стой си на мястото, момче! Не ми се ще да използвам това.

Продължих да пристъпвам напред.

— Мислиш ли, че ще можеш?

— Няма да те убия, признавам. Но със сигурност мога да те раня.

Замръзнах.

Той бе наполовина излязъл през прозореца, когато каза:

— Цял живот съм пазил закона, и какво имам сега? Посивели коси и репутация… — той вдигна рамене. — Когато видях всичките тези пари реших, че предпочитам парите пред репутацията.

И той изчезна през прозореца.

Стъпките му прокънтяха по палубата, а Комодора кресна на най-близкия барман.

— Дай ми пушка! Бързо!

Барманът измъкна една карабина изпод бара и му я подаде. Пешовете на сакото на Комодора се ветрееха, докато той бягаше след Кошър. Аз бях непосредствено зад него, а Анабел ме следваше по петите.