Макс Колинс - Мавърик

— Би било жалко — казах аз.

— А всичко, което трябваше да направя, бе това… — и тя протегна напред длан, за да ми демонстрира съоръжението, но очите й се разшириха от учудване. — А, гледай, моля ти се!

— Какво? — седнах до нея.

Тя се усмихна огорчено и посочи машинката.

— Това чудо дори не работи. Гледай — тя вдигна пола, за да ми покаже картите, закрепени в долната част на приспособлението. — Блокирало е! Дори и да бях пробвала, нямаше да проработи…

— Мога ли… мога ли да ти помогна да го свалиш? Изглежда доста неудобно.

— Разбира се… ох. Внимателно. Боли… не, не така… да!

— По-добре свали тази пола…

— Да, май така ще е по-разумно. Ох, да… така е по-добре… ох, Брет…

Когато най-накрая хвърлих проклетата машина на земята, тя макар и със закъснение оправда предназначението си и едно асо пика се появи в металния нокът.

Но нито аз, нито Анабел в този момент се интересувахме много-много от карти.

„Лорън Бел“ спря в Хъгинс Джанкшън за въглища. Нямах нито желание, нито причина да се върна в Сейнт Луис. Тук можех да си купя кон и отново да тръгна по пътя си.

Това и казах на Анабел, докато слизахме по малкото подвижно мостче от палубата на кея, хванати под ръка:

— А сега накъде? — попитах я аз.

— Нанякъде — отговори тя доста тъжно.

Спрях и я погледнах — тя наистина бе красива. Слънцето блестеше силно, лъчите се пречупваха във водата и придаваха на реката цвета на масло. Но косата на Анабел бе още по-златна.

— Ама че съвпадение.

— Кое?

— И аз съм нанякъде. Защо не пътуваме заедно?

Тя наведе поглед.

— Искам да дойда с теб, Брет… ще бъде чудесно да тръгна с теб. Ще можем да водим такива великолепни спорове… толкова много години.

— Добре, тогава защо не искаш, Анабел?

— Може би някой ден, Брет скъпи. Но сега, точно сега, трябва първо да направя нещо друго.

— Какво?

Южняшкият й акцент изчезна.

— Искам да спечеля едно голяма игра сама.

Знаеше, че я разбирам.

Прегърнахме се. Целунахме се. Очите ни дълго се взираха едни в други.

После тя отново наведе поглед и каза:

— И умната, чуваш ли?

И тръгна обратно по мостчето.

— Анабел! Чакай!

Тя се обърна и трепна, все едно че да ме види отново означаваше само още страдание, което трудно можеше да понесе.

Приближих се и й подадох портмонето, което преди миг бях задигнал от чантичката й.

Усмихна се глупаво, но бе впечатлена.

— Не е зле — каза тя. — Не е зле за начинаещ…

— Значи все още има надежда за мен?

Тя кимна и като прибра портмонето си в чантичката, измъкна джобния ми часовник отнякъде и го постави в дланта ми.

— Има, и за двамата ни — каза тя.

А после се обърна и хукна така бързо по мостчето, като че ли бе наистина развълнувана от раздялата или пък бе задигнала нещо друго.

Нощта бе тъмна като вътрешността на стиснат юмрук, облаци закриваха луната, нито една звезда нямаше в черното небе. Единствената светлина в тази пустинна земя, осеяна с канари и храсталаци, бе един малък лагерен огън. Единственият звук — ромоленето на близкия поток, който бавно се носеше по каменистото си корито.

Високият широкоплещест мъж, който стоеше и чакаше край самотния огън, бе неподвижен като кактус. Огънят хвърляше отблясъци по изсеченото му мустакато лице. На хълбока си носеше кобур, привързан за бедрото, в който имаше колт 45 калибър със седефена дръжка.

Почти невидима на треперливата светлина на огъня бе отворената чанта, поставена на земята близо до мъжа. До чантата имаше две купчини пари.

Две големи купчини.

Отмереното потропване на подковите на кон наруши тишината.

Високият мъж застанал до огъня извади пистолета си и запъна петлето. Звукът проехтя в нощта.

— Спокойно аз съм — каза мъжки глас. — Изчакай само да си вържа коня…

Високият мъж — Кош — прибра ловко колта в кобура и каза:

— Защо, по дяволите, са забави толкова?

Комодора Девол — който бе сменил сивия си костюм с кожено сако, прилежно изгладена черна риза и контешки Ливайс с крачоли като кюнци — пристъпи в мъждивата светлина на огъня.

— Трябваше да се сбогувам подобаващо с всичките си гости — каза той. — Пък и трябваше да се оправя с властите. Трима души умряха на кораба ми, все пак.

— Това си беше твоя грешка — каза хладно Кош.

Девол се наведе, за да запали пурата си с една клонка от огъня.

— Май не се радваш много да ме видиш.

Кошър пристъпи напред и гласът му прозвуча твърдо и ядосано.