Макс Колинс: Мавърик

— Мислех, че само ние двамата сме в играта. Ако спечелиш, нищо. Ако някой друг спечели, да действам, както и направих.

— Точно така. Какъв е проблемът?

— Проблемът е, че трима души умряха. Пак късмет извадихме, че се отървахме само с това. Уговорката ни беше друга.

Комодора се усмихна широко — много широко за жокер.

— Нали не мислиш, че смъртта на Ангела и на ония двама боклуци е голяма загуба за този свят?

— Просто не обичам изненади — каза Кошър. — Защо не ми каза, че Ангела също е в играта?

Комодора сви рамене.

— Той не беше в играта, той бе просто наемна ръка. Освен това, помниш ли какво каза младият Мавърик на мисис Брансфърд, никога не показвай последната си карта, освен ако не трябва?

Смръщеното лице на Кошър, осветено от пламъците на огъня, бе заплашително.

— А какво щеше да стане, ако Ангела бе спечелил играта? Може би щяхме да делим на три?

— Не, разбира се! Казах ти, че той бе наемна ръка. Тъпото копеле… оплеска дори истинската работа, която му бях възложил.

— Каква работа?

— Наех го да попречи на Мавърик да участва в играта. Исках аз да спечеля, не разбираш ли? А това копеле е прекалено добър…

Кошър отиде до двете купчини пари. Ритна празната чанта с върха на ботуша си.

— Взимай си парите и изчезвай, Девол. Вече не сме съдружници… Не харесвам хора, които ми поднасят изненади…

— Ами тогава сигурно и това няма да ти се хареса — каза Комодора и като вдигна ръка, в нея имаше малък пистолет. Той запъна петлето и звукът отново отекна зловещо в нощта.

— Бяхме се договорили — каза Кошър, като че ли имаше значение.

Ослепителната му усмивка проблесна на светлината на огъня.

— Чест сред крадци? Няма такова нещо. Може би в един по-добър свят — от гласа на Комодора се лееше сарказъм, докато той стоеше, насочил пистолет към сърцето на Кошър. — Искам само да знаеш, че за мен бе удоволствие да работя с честен човек, за разнообразие…

Тогава петлето на трети пистолет щракна обезпокоително и отекна в нощта.

Петлето на моя 44 калибър.

Пристъпих от храстите и сенките, които ме прикриваха и казах:

— Страхувам се, че удоволствието е изцяло мое, Комодоре…

Като се приближих откъм гърба му, взех малкия пистолет от ръката му, като държах пистолета си насочен към Кошър. Знаех колко е бърз шерифа. Щом джобния пистолет на Комодора влезе в моя джоб, измъкнах колта на Кошър от кобура му и го хвърлих, в храстите.

Дори не трябваше да им казвам да си вдигнат ръцете — направиха го по своя воля, а после само се едно помръдване на китката на ръката, в която държах револвера, ги накарах да застанат близо един до друг, както си трябва.

Наведох се над чантата и с лявата си ръка прибрах пачките обратно вътре.

— Как ме проследи до тук? — попита Девол. — Видях те да слизаш от парахода в Хъгинс Джанкшън…

— Понякога не си показвам последната карта, дори и да ми се плати — казах аз и се ухилих. — Да не би да си помисли, че съм такъв глупак да се хвана на помпозната ти реч? За това колко съм мъдър, какъв истински шампион съм?

Той ме гледаше злобно, от чаровната усмивка и помен не бе останал.

Затворих чантата. Погледнах Кошър.

— Ти, от друга страна… наистина ме излъга с тъпата си осанка на великия шериф… закона на дивия запад. А аз не се лъжа лесно.

Погледът на Кошър се изостри. Като че ли се прицелваше в мен с пистолет, макар че ръцете му очевидно бяха празни.

Държах пистолета насочен и към двамата и казах:

— Но ти, шерифе, спаси живота ми, няма спор. Така че ти се отплащам, като ти подарявам твоя.

Гласът му бе глух тътен.

— Не трябва да ме оставяш жив, синко. Това ще бъде най-голямата грешка в живота ти…

— Ти вече направи своята голяма грешка, нали така? Целият свят знае кой си… и сега целият свят ще разбере в какво си се превърнал. Целта на целия ти живот, всичко добро, което си извършил… отива на вятъра. От него няма да остане и прашинка.

— Прав си — каза Кошър, гласът му трепереше — всичко, което каза, е горчивата истина… продадох всичко добро, което някога съм имал и направил за парите в тази чанта…

Гласът му прогърмя в нощта и аз за малко да изпусна пистолета.

— … така че много внимавай, момче, защото ако ме оставиш тук жив, аз ще те намеря, и теб, и чантата!

Пристъпих назад.

Той пристъпи напред — дори с вдигнати ръце изглеждаше заплашително, светлината на огъня правеше чертите на издяланото му лице смразяващо зловещи.

— Може би утре, може би другата Коледа… но аз ще дойда. Ще бъда зад теб. За момент ще свалиш гарда си и кой мислиш ще те дебне?