Макс Колинс: Мавърик

Кошър бе слязъл на долната палуба и скочи в една малка лодка, вързана край десния борд. Той откачи въжето и бързото течение го понесе надолу по реката.

Комодора се наведе през перилата и се прицели.

Аз сграбчих карабината и я измъкнах от ръцете му.

Той бе изумен.

— Какво по дяволите…?

Анабел стоеше до мен, зад нас се бе скупчила тълпата. Хладният бриз духаше в лицата ни, издуваше дрехите ни — същият бриз, който помагаше на мъжа с бялата шапка, който бързо гребеше, за да се отдалечи от нас. В краката му имаше пълна чанта с пари.

— Остави го — казах аз спокойно.

— Ти си луд, синко — каза Комодора.

— Той спаси живота ми — казах аз и свих рамене. — Губя само парите… пари, много важно… ще спечеля пак пари.

Анабел ме гледаше с възхищение, възхищение, което за пръв път виждах в очите й. Тя ме хвана под ръка и положи глава на рамото ми.

— Освен това — казах аз — получих това, заради което дойдох. Шампионската титла.

Комодора глухо се изсмя, сложил ръце на кръста, поклати глава и се усмихна с прекрасната си усмивка.

— Но това са половин милион долара, а ти просто ги остави да отплуват. Трябва ли да ти напомням това?

— Но това са моите половин милион долара — казах аз. — Трябва ли да ти напомням това?

Комодора обмисли думите ми.

— Виж сега — казах аз. — Този човек вероятно през целия си живот не е имал безчестна мисъл. И независимо какво казва, той се отказа от репутация, която е градил цял живот… Тази кражба ще го преследва до края на дните му.

Тълпата бе много тиха. Като че ли бе на погребение.

— Това е достатъчно наказание — казах аз и обърнах гръб на чезнещата в далечината лодка. — Няма да подавам оплакване срещу него.

Анабел плъзна ръката си в моята.

— Такава ли е волята ти, синко? — тихо попита Комодора.

— Такава е волята ми.

Той не се усмихваше и очите му изглеждаха леко влажни. Видимо бе трогнат.

— И аз знам нещо за парите, мистър Мавърик. Доста съм направил в този живот и имам намерение да направя още много.

Сега той говореше на тълпата, сбрана около нас.

— Този млад човек притежава повече мъдрост и повече разум да оцени истинското и стойностното, отколкото такъв стар мошеник като мен. Загубих няколко състояния и повече от една любима жена заради неестествената си жажда за пари и още пари. Днес… да вървят по дяволите парите… каня всички в салона, където пиенето е за моя сметка! Искам да вдигна тост за този истински шампион.

Комодора ме прегърна и сред аплодисменти и викове „Да живее!“ ние влязохме обратно вътре. Аз бях герой, а той удържа на думата си.

Само че само един тур.

В каютата си, помогнах на Анабел да си съблече жакета.

— Няма да ти го дам преди да си затвориш очите.

Прекрасна бе в блузата шемизета, макар и не толкова съблазнителна, колкото в роклята, която подчертаваше формите й.

— Какво е? — попита тя — нетърпеливо, щастливо, лакомо дете. — Бижу? Толкова обичам бижутата, Брет…

— Затвори очи. Ако ти кажа, няма да е изненада.

— О, обожавам изненадите!

И аз я изненадах.

Поставих нежно двете си длани върху раменете й и ги плъзнах надолу към гърдите й…

— Брет…

Сграбчих плата на блузата и я разпрах, разхвърчаха се копчета и конци. Махнах напълно блузата от тялото й, докато тя пискаше ужасено, очите й се кокореха, а ръцете прикриваха изложеното на показ.

Но не млечно бялата си кожа се опитваше да прикрие, нито хубавата си фигура.

Това, което неуспешно криеше тя, бе едно приспособление закрепено над комбинезона, смехотворно сложно (но ефективно), направено от ремъци, макари и сребърни тръбички, което започваше от дясната й ръка и изчезваше под полата й, дето бе закрепено за колената.

За да го задейства, трябваше само леко да разтвори колене, толкова леко, че и най-изисканата дама би могла да си го позволи, дори в смесена компания, и един метален нокът, държащ карта щеше да се плъзне през гънките на двойния ръкав и щеше да се озове в дланта й. Наричаха го машинката на Кеплингър, на името на мошеника изобретател, П. Дж. Кеплингър.

Веднъж го бях хванал да го използва.

Пуснах я.

Почервеняла от срам, тя седна намусено на леглото. Изглеждаше смутена, но не защото я виждах по комбинезон.

— Дори не съм го използвала — измърмори тя. — Сложих го по време на почивката и дори не съм го ползвала…

— Нямаше защо да го правиш. Ти си добър играч, Анабел. Стигна до финалния кръг и то заслужено.

— Може би затова не можах да се реша да лъжа в тази игра. Нали не смяташ, че у мен е проговорила съвестта?