Макс Колинс - Мавърик

След няколко раздавания купчината чипове на Анабел се бе смалила повече от ризата, която тя бе така мила да ми изпере.

При следващото раздаване останахме само ние двамата, Анабел и аз, и бе неин ред да залага. Тя размисляше над картите си, спокойна, уверена, съсредоточена, без да разкрива каквото и да е.

После, като тръсна очарователно глава, което разклати русите й къдри, тя каза на отегченото крупие.

— Мога ли да заложа всичко, което имам?

Той кимна, отегчението бе бремето на живота му.

— Ами тогава защо пък да не го направя? — тя избута чиповете си към центъра на масата.

— Колко е това? — попитах аз.

— Пет хиляди, мистър Мавърик — отговори тя, изражението й бе безизразно като на бебе.

Гордеех се с нея. Напълно се контролираше. Само че имаше едно нещо, което не й бях казал.

— Трябва да съм пълен глупак, за да се усъмня в подобна увереност.

Тя само ме погледна. Дяволите да ме вземат, ако не съм направил от нея страхотен играч на покер, помислих си аз.

Както и да е, няколко секунди я оставих да си мисли, че ще се откажа, ей така от заядливост и тогава казах:

— Ами май тази сутрин ми се ще да съм пълен глупак… плащам.

Отброих пет хиляди в чипове и ги бутнах към пода.

— Единственото, което трябва да направиш — казах аз, като показах ръката си — е де биеш две десятки и две тройки.

Тя се намръщи и хвърли картите си.

— Копеле!

Вдигнах рамене и се наведох напред, за да прибера пода.

— С това аз излизам от играта — каза тя и стана.

Другите мъже на масата също станаха, кимнаха й любезно и измърмориха:

— Удоволствие бе да играем с вас — или нещо подобно. А аз, аз бях твърде зает да броя и подреждам чиповете, които току-що бях спечелил от нея.

Тя заобиколи и прошепна дрезгаво в ухото ми.

— Мръсно копеле, ти ме извади от играта!

— Ти блъфираше.

— Цяла нощ не се издадох нито веднъж! Нито си докосвах палеца с кутрето, нито почуквах зъбите си…

Аз държах купчинка червени чипове и ги броях.

— Има още нещо, третият начин, по който се издаваш.

— Трети!

— Винаги тръсваш глава и вирваш брадичка преди да блъфираш. Адски е сладко.

— Ти не ми каза за това!

— Както Татко обичаше да казва: „Никога не показвай последната си карта, освен ако някой глупак не плати за да я види.“

— Така да е — изсъска тя — в ада да гориш дано, мистър Брет Мавърик!

Тя стана, тръсна красивите си къдрици, вирна брадичка и аз не мисля, че блъфираше.

— Просто трябва да се престоря, че парите, които загубих, принадлежат на някой друг…

Като си пое дълбоко дъх, тя възвърна величието си, увереността, самоконтрола и очарователно се усмихна.

— Благодаря ви за изключително приятната вечер, Комодоре — каза тя и се присъедини към Кош на близката празна маса. Повечето от погледите на масата бяха приковани в нея, когато тя се обърна, нали си беше хубавица.

Но видях как Ангела и сипаничавото крупие си размениха погледи, при това много красноречиви.

Кошър вероятно също ги бе забелязал, но аз бях съвсем сигурен, че Ангела и крупието смятаха, че са минали незабелязани.

Кошър се изправи и започна бавно да обикаля масата, очите му оглеждаха всички, включително и крупието, който изглеждаше в обичайното си отегчено, незаинтересовано състояние, просто си вършеше работата, като небрежно разместваше картите за следващото раздаване дроу-покер.

Не бях сигурен дали Кошър вижда това, което аз виждах, а крупието вероятно не знаеше колко внимателно го наблюдавам, тъй като бях твърде зает да подреждам и преподреждам чиповете си.

Но аз го наблюдавах и той наистина бе блестящ техник. Цяла нощ бе раздавал нормално — макар аз да го следях от първата ръка, защото имаше меки женствени ръце и лепкави пръсти на фокусник.

И, ей богу, беше добър. Изисква се ловкост и изкусност, за да караш картите да правят каквото поискаш, а и здрави нерви да го правиш пред зорките погледи на професионални комарджии. Наистина бяхме уморени и очите ни все повече се замъгляваха, но не бе лесно човек да ни излъже, нашата гилдия.

Докато раздаваше картите, той понякога ги даваше отгоре, понякога отдолу, понякога втората или третата, а понякога от средата на колодата, което (както Татко казва) е „по-трудно, отколкото слепец да обуздае див мустанг.“

Дали някой друг на масата забелязваше? Като че ли не.

Имах добра ръка за дроу-покер, особено като се има предвид, че не бе нужно да имаш поне двойка валета, за да отвориш. Единственото нужно, за да отвориш, бе кураж, а аз имах нещо повече от кураж: имах десет, вале, дама, поп — всичките пики.