Макс Колинс - Мавърик

Нашето издръжливо крупие бе започнало да отпада.

Стенният часовник удари четири и той само това чакаше.

— Почивка — той стана и хвърли колодата на масата. — Всеки, който не е обратно на масата след половин час, е вън от играта.

Колективните въздишки на облекчение, които последваха, можеха да движат колелото на парахода поне пет минути.

Представям си, ако някой минеше край вратата на каютата ми — и ме бе чул как стена от удоволствие, да оставим непрекъснатото скърцане на пружини, — какво би си помислил. И щеше да сбърка.

— Много си добра — казах на Анабел. — Не спирай, моля те. Ще умра, ако спреш?

— Колко струвам?

— Петстотин. Не — хиляда!

Бях легнал по корем на леглото, а Анабел запретнала рокля, ме бе възседнала през кръста и с нежните си изкусни пръсти масажираше схванатите мускули на гърба, рамената и врата ми.

Тя спря, стана, потупа ме по задника и каза:

— Сега е мой ред.

Все още заровил глава във възглавницата, с глас приглушен, но все пак доловим, казах:

— Две хиляди в чипове, ако продължиш.

— Не става — каза тя. — Чипове си имам достатъчно. Сега повече се нуждая от масаж…

Станах от леглото, тя се хвърли на моето място, а аз седнах на ръба на леглото и започнах да масажирам гърба й, който бе учудващо мускулест.

— По дяволите — измърморих аз — ти си в по-добра форма от мен.

— И знаеш ли как го постигнах? Като перях дрехите на такъв невероятно привлекателен… ох!

— Съжалявам.

Настоятелно почукване разтърси дървената врата на малката каюта.

— Отворено е — казах аз.

Кош влезе, като държеше шапката си в ръка. Като видя как разтривам гърба на Анабел, вдигна вежди, но само за миг. Изглеждаше разтревожен.

— Започнах да се поуморявам — каза той — и реших да се поразтъпча…

— Ти! — възкликнах аз. — Легендата на Дивия запад, уморен? Просто да не повярва човек.

— Слушай — погледът и гласът му бяха напрегнати и угрижени. — Бях се облегнал на перилата да взема глътка въздух и подочух какво си говорят онези негодници… а те са именно негодници.

Изправих се на крака.

— Какво имаш предвид?

— Онзи едър грубиян, когото наричат Ангела, и крупието на твоята маса… Бяха допрели глави и заговорничеха нещо, споменаха твоето име.

— Какво точно чу?

Кош поклати ядосано глава.

— Никакви подробности. Но едно нещо чух ясно: Ангела каза на крупието, че ти не трябва да спечелиш… на всяка цена.

Анабел се бе изправила до мен и докосна ръката ми.

— Добре ли си, Брет?

Кимнах.

— Благодаря ти, Кош.

Той кимна.

— Какво смяташ да правиш?

Погледите им бяха приковани в мен.

— Да подремна набързо — казах аз. — Ако някой ще ме мами, поне да съм си отпочинал.

Анабел хвана ръката на Кошър.

— Ще ме придружиш ли до стаята ми, шериф Кошър? И аз бих искала да се поосвежа. Брет? Искаш ли да почукам на вратата ти, като минавам, ако случайно си заспал?

— Много ще съм ти благодарен.

Усмивката й бе прекрасна и клепките й затрепкаха.

— Не че има кой знае какво значение, ако тези мръсници ти скроят номер. В края на краищата аз съм тази, която ще спечели това състезание… няма защо грижи да загрозяват красивото ти чело!

И те си тръгнаха.

Не спах, просто лежах и подреждах мислите в главата си. Слушах плисъка на водата, блъсъка от параходното колело точно зад моята каюта. От време на време поглеждах джобния си часовник.

В четири и двайсет някой почука силно на вратата ми.

— Брет? — дочух гласа на Анабел. Шерифът и аз се връщаме в големия салон… ще дойдеш ли с нас?

— Не, благодаря — отговорих аз и поседнах на ръба на леглото. — Ще се видим след няколко минути…

— Както искаш — каза тя.

Наплисках си лицето с вода от миниатюрния умивалник (в малката каюта имаше едва място да се обърнеш) и тогава ми се стори, че чух някой пред вратата ми. Не почукване, но като че ли нещо се удари в нея.

Отидох до вратата.

— Да?

Не последва отговор. Опитах се да я отворя, но не помръдваше. Да не би да я бях заключил? Не. Но тогава защо?

— Анабел, отвори проклетата врата!

Натиснах дръжката с цялата си сила, но без резултат. Ако не бе заключена, значи някой бе залостил вратата с нещо отвън — може би стол? Това не бе дело на Анабел, не бе в нейния стил. Може би Ангела и крупието ме бяха подредили така…

При всички положения, като погледнах джобния си часовник и видях, че имам по-малко от четири минути, за да се върна в салона или щяха да ме изхвърлят от играта, трябваше да импровизирам.