Макс Колинс - Мавърик

След като Кошър каза една молитва и след едно колективно „Амин“, ние се разпръснахме и заехме отредените ни места, докато облечените с бели ризи с ластици на ръкавите крупиета по един на всяка маса, тържествено разопаковаха тестетата и започнаха да разбъркват картите.

Джобният часовник показваше шест часа и ударите на големия стенен часовник се съгласиха с него. Тълпата зрители, вече добре подпийнали, се събраха около нас с чаши в ръце. Смит Пелтека седеше до мен. На масата имаше още трима играчи плюс сипаничавото крупие, което изглеждаше по-възрастно и изпечено от колегите си. Това бе добре за мен — той също носеше знака на опитността.

Анабел седеше на съседната маса, а моят дребен богат приятел Тика, седеше точно срещу нея и я зяпаше замечтано, омагьосан от красотата й. Независимо от това, влюбен или не, нямаше да му отнеме дълго да оправдае името си и да представи уникалната симфония от тикове, потрепвания, намигвания, гримаси, мърморене и гърчове, която го превръщаше в неразгадаема загадка за съиграчите му.

На друга маса имаше още познати лица — Комодора Девол и Ангела. Всъщност, познавах почти всички професионални играчи. Единственото изключение бе наконтения тип с миловидно лице, който седеше срещу мен и, ако се съдеше по приказките му, бе от миньорските райони, из които не бях пътувал много.

Хората, които не познавах, бяха богаташите, въобразяващи си, че са играчи — като белобрадия глупак с торбестата карирана риза, който бе споменал нещо за състоянието от злато, което бе изкопал от земята. Всичко това значеше, че трябва да използвам обичайната си стратегия на игра, докато усетя нещата.

Проблемът със стратегията бе, че с напредването на вечерта много играчи щяха да губят и да отпадат, броят на масите щеше да намалява, играчи от една маса щяха да отиват на друга, участниците непрекъснато щяха да се променят, а с това и обликът на играта.

На всичко отгоре, тук имаше няколко дяволски добри играчи — стоманени нерви, мозъци като бръсначи — един от тях самият Комодор. Чувах гласа на Татко: „Синко, ако се озовеш в една игра с хора, които играят не по-малко блестящо от теб, откажи си — това става хазарт.“

Но играта тъкмо започваше и засега аз бях вътре — поне докато Госпожа Фортуна не ме изриташе вън.

Най-лошото в началото бяха ужасните зрители, които подслушваха, надничаха над рамената ни, шепнеха си един на друг и от време на време коментираха на глас. Хвърлих един поглед на Кош, още при първите раздавания и той натъртено каза на зяпачите да си пазят забележките за себе си.

— Пас — каза аз.

До мен Пелтека се опитваше да каже нещо. Той ме погледна, искаше помощ.

— Пелтека пасува — казах аз.

От време на време, когато се отказвах рано, наблюдавах Анабел. Наистина се бе овладяла добре. Изглежда играеше почти професионално, прибираше често подове, някой от тях значителни.

Отново бе ред на Пелтека.

Той ми хвърли настоятелен поглед, изопна чертите на лицето си, след това го отпусна, почти незабележима гримаса, но аз бях играл с Пелтека много пъти и бяхме приятели.

— Пелтека вдига с двеста — обясних аз.

Когато прибра големия прекрасен пот, Пелтека се разбъбри като глупак. Никаква помощ не му бе нужна.

Зад прозорците на салона здрачът нежно се спускаше над реката, докато параходът се носеше нагоре по реката. Виещият се от пури, цигари и лули дим, изпълнил стаята, бе гъст като утринна мъгла. Стенният часовник удари седем пъти.

Контето с миловидното лице, което стоеше срещу мен, гледаше прекалено наивно за честен човек. Освен това красивата му колосана риза стърчеше от ръкавите на сакото, а ръкавелите му бяха много по-широки, отколкото изискваше модата в момента.

Дълго го бях наблюдавал, за да бъда абсолютно сигурен. Хвърлих картите си на масата с лицето на горе, за да покажа, че се отказвам, протегнах се, прозях се и закрачих към Кош, който затъкнал палци в колана с пистолетите си, кръстосваше игралното пространство като да беше главната улица на някое градче.

Пошушнах му, той кимна, а аз се върнах на мястото си, много преди следващото раздаване. Тълпата се напи и започна да й се доспива. Кош вече бе изритал от залата няколко попрекалили типа. Малкият оркестър не спираше, въпреки че бях чувал доста по-живи изпълнения на „Малкото кафяво гърне“ от това, което мъчеха през последните десет минути.

Контето с миловидното лице бе полустанало от стола си и се протягаше, за да прибере чиповете на огромния пот с увенчаните си с огромни ръкавели ръце. Когато силната ръка на Кошър го потупа по рамото, той вече се бе настанил на стола си. Шерифът се наведе и прошепна нещо на ухото му.