Ърскин Колдуел: Пътуващият проповедник

— Чини ми се, че вие не би трябвало да се тревожите толкова, задето Саймън си е отишъл — каза Клей. — На вас той не е взел нищо, което да е било ваше. Чини ми се, че аз съм този, който трябва да го ругае най-много. Саймън си е отишъл с моя автомобил. Признавам, че може би има права над него, но ми се чини, че не трябваше да си отива през нощта. Можеше да постъпи като свестен човек. Не съм искал да го спирам. Само исках да го видя как ще си отиде.

Дийн седна на крайчеца на един стол и се загледа по пътя за Макгъфин. След няколко минути отново хвърли бърз поглед към Лорен. Лорен не поглеждаше никого; гледаше мрачно пода на верандата.

По лицето на Клей премина усмивка:

— Да не би Саймън и на тебе да ти е казал, че ще те вземе със себе си, а, Дийн?

В следващия миг той се извърна и се загледа гневно в земята пред себе си.

— Божичко — каза си той, — досега хич не ми беше дошло на ум за това!

Долу в колибата на Шугър и Хари капакът на кухненския прозорец се отвори. Виждаше се Шугър да стои на прозореца и да гледа към къщата.

— Чини ми се, че е по-добре да сляза надолу и да кажа на Шугър да дойде и да приготви закуската — каза той. — Слънцето е вече високо, огладнял съм като куче.

Той не направи никакво усилие да се мръдне от стъпалата. Стори му се, че чу зад гърба си сподавено хълцане. Не се обърна да види кой плаче. Но знаеше, че не е Лорен; ако Лорен правеше нещо, то беше да ругае под носа си.

— Някак си не ми е приятно, че Саймън си отиде и ни остави. Чувствам се напуснат. Известно време ще ми липсва. Като не го виждам да седи на верандата и като не го чувам да приказва какво ще прави в неделя, чувствам се самотен.

Спря за малко.

— Неделята дойде и си отиде.

Един стол изскърца зад него и някой избяга с хълцане в къщата. Не се обърна да види кой е.

— Ако си помислиш, Саймън беше голям негодник, но въпреки това имаше нещо в него. Не бих могъл да търпя дълго такъв мръсник, защото рано или късно щях да си взема пушката и да го застрелям. Но сега, като знам, че го няма вече, чувствам нещо празно в себе си. Чувствам се напуснат, като костенурка, която са обърнали по гръб и не може да се извърне.

Клей не се изненада, когато видя сред спокойната утрин да се появява една кола. Тя хвърчеше по пътя откъм училището. Щом стигна до колибите, където играеха Върл и негърчетата, колата намали малко.

Тя наближи и той видя Том Роудс да върти кормилото наляво и надясно. Не стана да Го посрещне.

— Рано си станал, Том — каза той. — Да не ти се е случило нещо?

Том изтича по пътеката. Той носеше дамаджана, пълна с неговата царевична ракия.

— Къде е проповедникът? Не е ли станал още?

— Станал е — каза Клей.

— Имам тука нещичко за него. Рекох си, че ще е добре да му донеса нещо за пийване, задето ме накара да се отърся снощи в училището. А пък после си рекох, че може би ти и той ще се върнете с мене в къщи, а? Ей така, да си поседнем в обора и да си погледаме през цепката!

Том извади запушалката и предложи дамаджаната на Клей. Клей глътна няколко глътки, върна дамаджаната, избърса устните си с опакото на ръката и ги облиза.

— Лоши новини имам за тебе, Том — каза той.

— Какво има? — попита Том и отпи от дамаджаната.

— Саймън Дай си отиде, Том. Обра си крушите, преди да сме станали. Чини ми се, че сега е вече от другата страна на Макгъфин и се отправя на юг. Чини ми се, че никога вече няма да го видим от тая страна на рая или на ада, което е по-вероятно.

— Отишъл си? — каза Том и поклати глава. — Да не искащ да кажеш, че Саймън си е отишъл, а, Клей? Проповедникът не е ли тука още?

— Точно така е. Отишъл си е.

Том сложи дамаджаната тежко на пода и се загледа в нея. Погледна Лорен, която седеше на стола до прозореца.

— Това ме кара да се чувствам тъжен — каза той и седна до Клей. Взе дамаджаната и я задържа в ръце. Толкова тъжен се чувствам, че не зная какво да направя.

— Може би ние двамата ще можем да вземем дамаджаната, да отидем у вас и да поседнем в обора — предложи Клей. — Много ми се иска да поседя още веднъж там и да погледам през цепката. Хубава гледка е за тъжните ми очи.

Том извади запушалката и подаде дамаджаната па Клей. Когато му я върнаха, той погледна през дупката безцветната течност и духна вътре. Издаде звук също като вятъра, който духа нощно време през кратуна, закачена, на оградата.

Клей посегна към земята да вземе шепа камъчета. Разтърси ги в ръката си, остави пясъка да се процеди между пръстите му. Когато се очистиха от пясъка, топ ги взе едно по едно и ги захвърли през двора като топчета. Том го гледаше и мърдаше главата си напред-назад всеки път, щом някое от кръглите камъчета отлиташе надолу по пътеката.