Ърскин Колдуел: Пътуващият проповедник

— Възхвали бога! — каза той и се вгледа по-отблизо в нея. Тя беше отворила очи.

Две трети от мъжете н жените бяха замлъкнали и застанали неподвижни, въпреки че мнозинството от тях все още лежаха на пода. Всички бяха покрити с прах и влажни, но по лицата им светеха усмивки на задоволство.

— Възхвали бога! — викна Саймън на Люси.

Тя помръдна ръка и се опита да стане. Саймън я повдигна да седне на масата. Тя изведнъж се оживи отново. Сякаш цялата й сила бе очаквала този миг. Тя скочи от масата на платформата и се затича, като скачаше от едната стена до другата. Саймън се затича след нея, без да я настига, но този път се опитваше да й помогне.

Виковете й сякаш разбудиха всички други в стаята. Само след миг хората, които си лежаха или съвсем слабо помръдваха, при звука на гласа й пак се загърчиха и заизвиваха като гнездо змии в сух кладенец.

На края Люси спря и застана неподвижно. Главата й беше отметната назад, а ръцете й — стиснати върху стомаха. Тялото й трепереше бързо и конвулсивно и тя отново се разтресе.

— Възхвали бога! — извика Саймън.

— Иееее-йоу! — изрева един мъж под чиновете. Прозвуча така, сякаш Том Роудс беше извикал.

Люси Никсън взе да крещи при всяко издишване. Този звук караше да потръпват гръбначните стълбове, които бяха вече твърде изморени, за да отговорят на по-нататъшния повик. Виковете й идваха на по-къси промеждутъци, но бяха много по-силни отпреди.

Саймън виждаше жените в купчината пред платформата да се гърчат с подновени усилия. Повечето от тях бяха обхванали с бедра краката на чиновете.

Той наблюдаваше безумните усилия на Люси да се отърси.

Другите около него се опитваха да й помогнат. Приближиха се, викаха и ревяха с нея и се търкаха един о друг. Някои застанаха настрана и взеха да подражават движенията й, като се мъчеха да й помогнат по този начин.

Когато вените й се издуха така, сякаш щяха да из скочат от кожата, лицето на Люси се успокои, а движенията й станаха по-напрегнати. Започна да се усмихва леко, от напрежението на мускулите й по ръцете и бедрата се появиха възли. След това бавно и постепенно тя се отпусна в екстаз.

— Възхвали бога! — извика някой.

По лицето на Люси тогава се появи израз на блаженство, които се усилваше с всяка измината секунда На края с Последни усилия тя се отърси. Всички я зяпаха и някой я покри с едно палто. Докато мъжете са трупаха по-наблизо да гледат, движенията й ставаха все по-бавни и по-бавни и па края тя остана да лежи на пълно неподвижна. Дори клепачите й не помръдваха.

Когато всичко свърши, Саймън се отпусна изтощен па пода. Почувствува, че краката му се подгъват, но не можеше да спре. Разбра, че е паднал на пода, и те направи никакво усилие да се вдигне веднага. Хората около него помислиха, че се отърсва за втори път, и се извърнаха, за да го оставят сам. Беше уморен до мозъка на костите си.

Всички бяха утихнали и се чуваше само шумът от стъпките по пода. Когато се говореше нещо, то се казваше с шепнене.

Семейството на Люси беше дошло и я отнесе навън от училището. Сложиха я да легне в каруцата и я покриха с парчета от дрехите, конто бяха успели да намерят. Докато баща й, майка й и братята й се подготвяха да тръгнат, тя лежеше в каруцата и гледаше небето през клоните на боровете.

На излизане от училище никой не проговори. Хората мълчаливо минаваха по дебелия килим от борови игли и отиваха при каруците и колите си.

Клей се качи сам в автомобила. Скоро дойде Дийн и седна до него, а Лорен ги последва. Чакаха мълчаливо Саймън.

В училището Саймън стана и направи няколко крачки. Откри, че е твърде изтощен, за да се движи. Седна на едни чин и хвана главата си с ръце. Чувствуваше се зле и обезкуражен. Беше спасил тази нощ може би към четиридесет души; но не можа да помогне на най-закоравялата грешница. Лорен бе седяла цялата вечер безразлична и на края остана неспасена.

Саймън се изправи и се зае да гаси пушещите лампи. Едва тогава, когато беше вече готов да напусне училището, той се сети, че е забравил да събере подаянията. Напусна тъмната сграда с провлечени стъпки.

По пътя към къщи те задминаха няколко каруци с хора, двама или трима пешеходци и няколко мъже върху мулета. Не натискаха клаксона и единственото нещо, което се чуваше, беше моторът и звънтящите синджири на каруците. Минаха пред всички и скоро се изгубиха от погледа на другите.

Клей не беше свикнал да си ляга толкова късно и бяха минали два часа от изгрева, когато отвори очи. Полежа на една страна, премигваше озадачен и се чудеше защо се е успал. Когато скочи на пода, той се сети, че се бяха прибрали от училището след полунощ.