Ърскин Колдуел: Пътуващият проповедник

— Получих я!

— Възхвали бога! — извика Саймън, като тичаше след него.

— Отърсвам се!

Отсреща в ъгъла Дийн се мъчеше сама с първите болки на отърсването. Тя не заемаше толкова място, колкото другите и не се пречкаше на пътя им. Стоеше си самичка, въргаляше се и от време на време удряше глава в стената.

Клей тичаше из стаята, сякаш го гонеше дива котка.

— Получих я! — изрева отново той, прескачайки чиновете и телата.

— Какво получи, Хори? — каза Саймън, хвана го за ръката и се опита да го задържи с всички сили.

— Получих вяра! Получих я!

Клей падна на пода с лицето напред, като риташе и ревеше. Саймън го остави и потърси някой друг, който се нуждаеше от неговата помощ, за да се отърси.

Сети се за Лорен — тя седеше все така изправена на чипа си. Изтича обратно при нея. Когато падна на колене, тя го изгледа, сякаш го мислеше за съвсем луд.

— Лорен — помоли я той, — опитай се да се отърсиш заради мене, няма ли да го направиш? Почти всички се отърсиха, само ти не си. Не искам нито един грешник да остане неспасен тази вечер. Това може да е последната възможност на Роки Комфърт.

Лорен го изгледа, без да му отвърне.

— Възхвали бога! — каза той.

Хвана ръката й и отново взе да издава нечленоразделни звуци. По челото и лицето му изби пот и потече на вадички към ризата му. Ръцете му стискаха здраво нейните, а лицето му беше разкривено.

— Възхвали бога! — каза той отново.

Лорен го гледаше как стои на колене до чина, на който седеше тя. За един миг почувствува съжаление към него, в следващия не можа да се сдържи да не му се изсмее. Тялото на Саймън се полюшваше, а от здраво стиснатите му устни излизаха ръмжения и вопли. Той полагаше всички усилия, за да я накара да се отърси, но тя оставаше невъзмутима.

Лицето на Саймън беше червено и мокро.

— Унга-унга! — стори й се, че казва той.

Една жена се беше изтъркаляла до него и се бореше. Не й обърна никакво внимание. Той продължаваше да зове Лорен и издаваше звуци, които тя не можеше да разбере.

— Унга-унга!

На нея й се щеше да каже на Саймън, че си губи времето, но не искаше да го наскърбява. На вид той беше щастлив. Лицето му загуби израза на мъка, чертите се отпуснаха в блажена усмивка. В следващия миг той се изпъна на пода, като риташе и късаше косите и дрехите си. Лежеше на пода сред мръсотията и праха в краката й, риташе с долните си крайници, сякаш след всяко движение го чакаше смъртта.

Някои от другите се струпаха около Саймън и Лорен трябваше да вдигне краката си и да седне на тях, за да не ги премажат. Мъжете и жените, които се гърчеха на пода под нея, издаваха неразбираеми шумове, които се блъскаха в ушите й като спомен от кошмар.

След някое време Саймън замря. Една жена вдигна главата му и я положи на скута си, като му вееше с разкъсан палмов лист. Когато отвори очи, първото нещо, което видя, беше Лорен. Тя седеше над него и се похилваше.

В миг скочи на крака. Застана и се вгледа надолу към Лорен, а от лицето и челото му отново потече пот. Най-напред не можа да каже нищо.

Тогава разбра, че не е успял да накара Лорен да се отърси. Никога досега през целия си живот не бе имал неуспех. Точно това го безпокоеше.

— Възхвали бога! — каза той слабо.

Толкова силно се бе опитал да накара Лорен да се отърси, че сам той се бе отърсил. Лорен, жената, която смяташе за най-голямата грешница в стаята, се беше надсмяла над усилията му и над него. Неуспехът беше пълен.

Въпреки че го разбираше, той чувствуваше, че не може да остави всичко така. Беше решен да завърши вечерта успешно.

Изтича на платформата, където Люси Никсън лежеше на масата.

— Възхвали бога!

— Амин! — каза някой.

Почти всички се бяха вече отърсили и тези, които бяха на крака, наобиколиха Саймън. Саймън забеляза, че Том Роудс все още се въргаля на пода. Побутна го с крак.

— Иеее-йоу! — изрева Том. Гласът му, който приличаше на прегракнала жаба, можеше да се различи във всяка тълпа.

Саймън хвана с ръка китката на Люси, за да провери пулса й. Започна отново да й вее с палмовото ветрило и да мърмори нещо неразбрано на себе си.

— Възхвали бога!

Саймън погледна надолу към пода и видя няколко мъже и жени, окъсани и мръсни, да се въргалят накуп. Стенеха, ритаха и от време на време някой от тях правеше силен спазматичен подскок, който сякаш можеше да разкъса тялото му.

Люси вече дишаше по-дълбоко и Саймън продължаваше да й вее. Доколкото знаеше, тя беше единственият човек в училището, с изключение на Лорен, който не се беше отърсил.