Ърскин Колдуел - Пътуващият проповедник

Мъжете, които се бяха събрали в задната част на стаята, тръгнаха вкупом напред. Всеки искаше да види как момичето на Никсън се отърсва.

Саймън я остави за миг и отиде при хората. Искаше, докато трае възбудата, да доведе и други на предната пейка. Момичето пищеше на редовни промеждутъци. Когато нямаше вече сили, за да скача във въздуха, та започна да се бие с юмруци. Червени белези оставаха по лицето и ръцете й.

— Благословен е бог! — извика един мъж. Скочи високо във въздуха, задърпа косите си и заиздава някакви нечленоразделни звуци.

Люси Никсън се загърчи още по-силно.

— Отърсва се! — извика Саймън и изтича обратно на платформата. Застана до нея, готов да я хване, ако падне.

— Иееесее-ноу! — изрева някой в друга част на стаята.

— Слава на господа бога! — каза Саймън и се обърна да види мъжа. — Дяволът напуска още един грешник!

— Амин!

Люси взе да разкъсва дрехите си. Откъсна ръкавите на роклята си и задърпа роклята от тялото си, като хвърляше във въздуха парчетата откъснат план. Хората се стълпиха напред, като се блъскаха и бутаха. Из цялата стая се носеха писъци и викове. Някои от жените вече бяха паднали на земята и се гърчеха в праха под чиновете. Никой не им обръщаше внимание. Всички се опитваха да видят как Люси Никсън се отърсва.

— Благословен е бог! — извика Саймън.

— Амин! — изрева един мъж.

— Иееееее-йоу! — извика друг.

— Амин! — каза една жена почти с писък. Веднага след това падна на земята, като риташе и стенеше. Никой вече не й обърна внимание.

Люси изпищя, сякаш я убиваха. Писъкът изпълни стаята и разкъса тъпанчетата на стълпилите се потни хора. Косата й бе паднала около цялата й глава и тя с тръскане я отмахваше от очите си. Отново се разтърси конвулсивно и косата пак падна и я заслепи. Стоеше все още права. Други, които бяха обхванати от желанието да се отърсят, бяха паднали на пода. Но Саймън чакаше зад нея, за да може да я задържи колкото се може по-дълго нрава, да се вижда добре. Всичко, което Люси носеше, беше раздрано. Мъжете се блъскаха напред да зяпат. Все още имаше няколко, които не бяха обхванати от желанието да се отърсят.

Саймън се въртеше около момичето, готов да я хване, ако падне. Тя се бореше отчаяно. Изпитваше голяма мъка. Повечето от другите, които бяха обхванати, веднага изпадаха в безпомощно състояние, падаха в полусъзнание ма пода, за да лежат там и да се гърчат в праха под чиновете. Но на Люси й беше по-трудно. Тя не можеше да се отърси напълно. Биеше се, дереше кожата си с нокти, пищеше при всяко поемане на дъх и през цялото време тялото й се тресеше и трепереше с резки мускулни гърчове.

Една от жените на пейката пред платформата скочи половин метър във въздуха. Тя раздираше дрехите си и крещеше с все сили. Падна на пода в краката на Саймън, раздра дрехите си от тялото и риташе с долните си крайници като намушкано агонизиращо куче; след като падна, никой не я погледна повече.

Горе на платформата Люси Никсън стоеше вече петнадесет или двадесет минути н още не можеше да се отърси. Цялото й тяло трепереше. Заставаше неподвижна за миг, после раменете й започваха да треперят. Треперенето постепенно нарастваше, докато цялото й тяло се тресеше. После отново заставаше неподвижна. Стоеше изпъната, вдървена, стискаше ръце над главата си, докато вените под тях заприличваха на линии черно мастило.

Един мъж, който се бе провирал, докато стигне платформата, се хвърли в стената. Звуците, които издаваше, и движенията му всеки миг ставаха все по-неистови.

— Благословен е бог! — извика Саймън. — Боже, помогни на това момиче да се отърси!

— Амин! — извика някой, колкото му глас държи.

— Йееееее-йоу! — викът разтърси стените на сградата.

— Благословен е бог!

Тялото на Люси беше възпалено от напрежението. Кожата й беше гореща и влажна, а от устата й, където си беше ухапала устните, течеше кръв. Но дори и тогава не се беше още отърсила. Тялото й все още трепереше. Движенията и пораждаха писъци и викове, които отекваха през дървените части на сградата. Някои мъже подскачаха нагоре-надолу като необуздани жребци, а жените трепереха в такт с нейните движения. Из въздуха хвърчаха откъснати копчета като камъни, запратени от прашка. Саймън се беше приближил до Люси, почти я докосваше и се наведе напред да наблюдава усилията й.

— Благословен е бог!

— Амин! Амин!

— Иееее-йоу!

— Благословен е бог!

Том Роудс беше на земята. Беше съвсем изцапан, а дрехите му полепваха по тялото от пот. Изтъркаля се в един ъгъл и се удряше в стената равномерно като часовников механизъм. Точно зад него на пода беше Дийн. Тя току-що бе започнала. Беше още далеч от отърсването, но твърдо решила да се отърси.