Ърскин Колдуел: Пътуващият проповедник

Безумието на Люси Никсън намаля. Беше отслабнала твърде много, за да може да го поддържа. Не се беше отърсила и беше разтревожена колкото и другите, които не бяха дори обзети от желание. Лицето й побеля, а ръцете висяха отстрани, но продължаваше да се мъчи с тялото си. Саймън я очакваше да падне всеки миг. Беше готов да я подхване, та да не се нарани.

Музиката отдавна бе замлъкнала. Клей продължаваше да седи на стола, където беше свирил на хармониката, но изразът на лицето му ясно показваше, че скоро ще бъде обзет. До него Хомер продължаваше да подръпва струните на банджото. Но той не свиреше никаква мелодия; акордите, които дрънкаше, се удряха в общата врява и се връщаха обратно към него.

По време на едно затишие Саймън, който наблюдаваше Люси отблизо, пристъпи напред и я хвана. Тя беше съвсем изтощена и не можеше повече да стои права. Дори клепачите й не помръдваха. Саймън държеше отпуснатото тяло в ръцете си, поглеждаше надолу към нея и разбутваше струпалите се мъже, които се опитваха да се доберат до нея. На края успя да ритне някои от тях толкова силно, че те останаха на известно разстояние.

Саймън я положи на масата, грабна едно палмово ветрило и се помъчи да я съживи. Трябваше да бъде съживена, за да може да се отърси.

По това време само четири-пет души бяха останали прави или седнали. Всички други се въргаляха по пода в праха и мръсотията, гърчеха се под чиновете или се биеха с юмруци.

Саймън остави Люси, за да помогне на тези, които не бяха още обзети от желанието да се отърсят. Отиде най-напред при Клей.

— Благословен е бог! — извика той.

— Чувствам го ей тука, в косите си! — извини се Клей. — Но не мога да го накарам да почне!

— Падни на колене и се помоли, Хори! — нареди му Саймън. — Падни на колене и положи всички сили да се отърсиш!

— Ще помогне ли?

— Падай на колене и давай, братовчеде. Следващия път може да бъде късно. Сега му е времето да получиш вяра, ако изобщо ще я получаваш. Моли се, братовчеде!

Клей падна на колене до стола, облегна глава на ръцете си и взе да се чуди с какво да се накара да се отърси.

— Трябва да получа вяра — извика той. — Дийн я получава и всички други я получават. Ако не я получа, аз ще остана единственият грешник в Роки Комфърт.

Точно тогава Саймън се сети за Лорен. Откакто се — бяха събрали, не я бе видял никъде.

Обърна се и тръгна да я търси. Тя седеше зад един чин близо до средата на стаята и гледаше какво правят другите. Не даваше никакви признаци на отърсване. Саймън разбра по израза на лицето й, че дори не се и опитва.

Изтича при нея, като прескачаше проснатите по пода тела.

— Какво има, Лорен? — попита той.

— Нищо — отвърна тя.

— Не можещ ли да я получиш?

— Какво да получа?

— Вяра, Лорен!

— Не ми трябва — каза тя.

— Благословен е бог! — извика Саймън. Лицето му беше зачервено, очите горяха, а тялото му беше напрегнато от възбуда.

Тя го погледна с безразличие.

— Благословен е бог! — каза той отново, по-високо. Беше твърде възбуден, за да говори. Не можеше да повярва, че Лорен не е обхваната от желанието да се отърси, което бе обзело всички други в стаята.

Той падна на колене, като държеше едната й ръка и започна да се моли на глас за нея.

След няколко изречения погледна нагоре, за да види дали неговите усилия са дали резултат. За миг тя го изгледа малко особено.

— Какво искаш да направя? — каза тя. — Не знам как да го направя.

— Благословен е бог! — извика той и скочи на крака. — Отърси се, Лорен! Моли бога, отърси се!

— Как се прави това нещо?

— Като се отдадеш на бога, Лорен. Възхвали бога! Просто се отдай на бога!

Саймън заподскача надолу-нагоре пред нея. Издаваше нечленоразделни звуци с гърлото си. Дръпна ръцете й.

— Унга-унга! Възхвали бога!

Клей тичаше нагоре-надолу из стаята, подскачаше и прескачаше гърчещите се по пода тела. Ризата му беше разкъсана, а панталоните му се държаха само от една презрамка.

— Получих! — изрева той. — Получих!

Саймън пусна ръката на Лорен и изтича близо до Клей.

— Какво получи, Хори?

— Вяра, човече!

— Колко, получи?

— Отърсвам се!

— Възхвали бога! — изрева Саймън.

Клей тичаше из стаята и прескачаше проснатите по пода тела. Едва не скочи върху главите на няколко души. Тичаше и размахваше ръце над главата си.

— Получих я!

— Какво става, Клей? — извика някой и го хвана за ръката, когато минаваше покрай него. Той се откъсна и не спря да види кой е.